След ясния избор на лисугера дяконът на Сина пристъпи напред да довърши церемонията, като призова благословията на своя бог върху осиротялата душа на ди Санда. Опечалените минаха един по един край подиума с ковчега и положиха скромни дарове върху олтара на Сина от името на покойника.
Казарил едва не разрани с нокти дланите си, когато Дондо ди Жиронал също изрази почитта си към мъртвия. Теидез беше потресен и притихнал, изпълнен със съжаление, надяваше се Казарил, за всичките грижи и многословни оплаквания, които бе трупал връз главата на строгия си, но верен секретар. Неговият дар беше необичайно голямо количество златни монети.
Изел и Бетриз също се бяха умълчали, както по време на погребението, така и след него. Не обръщаха внимание на слуховете около убийството, плъзнали из двора като пожар, отказваха поканите за авантюристични разходки в Долни край, намираха си и многобройни предлози да проверяват Казарил, и по-точно дали още е жив, по четири-пет пъти на вечер.
Дворът беше като разбунен кошер. Валяха предложения за нови и все по-драконовски мерки срещу такива опасни долнопробни същества като джебчиите и разбойниците. Казарил си мълчеше. За него в смъртта на ди Санда нямаше нищо мистериозно. Единствената загадка беше откъде да намери доказателство срещу двамата Жиронал. Премисляше го от всички страни, но не му хрумна нищо полезно. Не смееше да повдигне обвинение, преди да си е изяснил всичко, иначе току-виж затегнал примката около собствения си врат, без да постигне нищо.
Освен, реши той, ако някой злощастен разбойник или джебчия не бъдеше несправедливо обвинен за престъплението. Тогава той щеше да… какво? Колко струваше неговата дума сега, след грозната, макар и опровергана клевета за белезите му от бичуване? Повечето царедворци се бяха впечатлили от свидетелството на гарвана, други — не. Лесно беше да се каже кой от кои е по отвращението, с което някои господа отмятаха плащовете си на минаване край Казарил, а дамите се дръпваха уплашено. Но градската стража не изправи никого пред съда и възобновеното веселие на двора се затвори над неприятния инцидент като коричка над рана.
На мястото на ди Санда бе назначен нов секретар, избран от канцлерството на царина, всъщност лично от канцлер ди Жиронал. Беше теснолик мъж, един от верните хора на канцлера, и не направи никакъв опит да се сприятели с Казарил. Дондо ди Жиронал публично се нагърби със задачата да отвлече младия царевич от тъжните мисли, като му осигури най-добрите забавления. Точно колко добри бяха, Казарил има възможност да се увери с очите си, докато наблюдаваше проститутките и пияните му другарчета, които влизаха и излизаха от стаята на Теидез по всяко време на нощта. Веднъж Теидез нахлу залитайки в стаята на Казарил, явно неспособен да различи една врата от друга, и повърна поне кварта червено вино в краката му. Казарил го заведе, или по-точно го завлече при слугите му да го почистят.
Най-голяма тревога обаче изпита една вечер, когато зърна нещо зелено да блещука на ръката на гвардейския капитан на Теидез, същия, който беше дошъл с тях от Баошия. Същият, който преди да потеглят, се беше заклел пред майката и бабата, официално и на едно коляно, че ще брани двамата младежи с живота си… Казарил сграбчи рязко ръката му, дръпна го към себе си и впери поглед в познатия му плосък камък с фасетки.
— Хубав пръстен — каза той след кратка пауза.
Капитанът издърпа ръката си и се намръщи.
— И аз така мисля.
— Дано не си платил твърде много за него. Мисля, че камъкът е фалшив.
— Истински изумруд е, милорд!
— Ако бях на твое място, щях да го занеса при някой златар да го провери. Не преставам да се дивя на лъжите, които хората изричат напоследък, когато им е изгодно.
Капитанът покри ръката си с пръстена с другата.
— Хубав си е пръстенът.
— В сравнение с онова, което си дал за него, бих казал, че е пълен боклук.
Капитанът стисна устни, вдигна рамене и си тръгна.
„Ако това е обсада — помисли си Казарил, — то ние сме на път да загубим крепостта“.
Времето застудя, заваляха дъждове и реките ставаха все по-пълноводни — сезонът на Сина наближаваше края си. Една дъждовна вечер, по време на мюзикъла след вечеря, Орико се наведе към сестра си и прошепна:
— Доведи хората си в тронната зала утре по обяд за инвеститурата на ди Жиронал. След това имам да обявя няколко добри новини пред целия двор. Облечи си най-официалната рокля. О, и си сложи перлите — снощи лорд Дондо спомена, че нито веднъж не те е видял да носиш подаръка му.