— Не ми отиват — отвърна Изел. Хвърли кос поглед към Казарил, който седеше наблизо, после сведе очи към ръцете си, стиснати в скута.
— Глупости! Как може перли да не отиват на една млада жена? — Царинът се облегна назад и заръкопляска на веселата мелодия, която току-що бяха чули.
Изел не каза нищо по въпроса, докато не стигнаха до кабинета на Казарил в преддверието на покоите им на връщане от вечерята. Той тъкмо се канеше да им пожелае лека нощ и да си оттегли с прозявка в собственото си легло, когато тя не се сдържа и избълва:
— Няма да нося перлите на онзи крадец лорд Дондо. Бих ги върнала на ордена на Дъщерята, но те са обида и към богинята. Омърсени са. Казарил, какво друго бих могла да направя с тях?
— Копелето не е претенциозен бог. Дайте ги на свещения, който се грижи за болницата за подхвърлени деца, да ги продаде и да нахрани сирачетата — предложи той.
— Това направо ще вбеси лорд Дондо! — засмя се тя. — А и няма как да протестира! Добра идея. Ще ги занесете на сирачетата, Казарил, от мое име. Колкото до утре — ще облека червения си кадифен плащ върху бялата копринена рокля, това определено е официално, и ще си сложа гранатовите бижута, които ми даде майка. Никой не ще може да ме порицае, че нося бижутата на майка си.
— Според вас какво имаше предвид брат ви под „добри новини“? — попита Нан ди Врит. — Дали пък не е решил вече за кого да ви сгоди?
Изел замръзна и примигна, но после каза решително:
— Не. Не може да е това. Първо има да преговарят с месеци — посланици, писма, размяна на подаръци, пазарлъци за зестрата — да не говорим, че трябва и аз да съм си дала съгласието. Да ми се нарисува портрет. И на мен да ми пратят негов портрет, който и да е евентуалният ми жених. Верен портрет, нарисуван от художник, когото съм изпратила аз. Ако ще да е дебел, кривоглед, плешив или да му виси устната, така да е, но няма да приема да ме лъжат с разкрасени портрети.
При така обрисувания образ Бетриз сбърчи нос.
— Горещо се надявам да ви се падне някой хубавец, когато му дойде времето — рече Казарил.
Изел въздъхна.
— Добре би било, но като се имат предвид повечето велики лордове, които съм виждала — едва ли. Бих се радвала да е здрав, струва ми се, и не бих тормозила боговете с молитви за неизпълними желания. Да е здрав и да е квинтарианец.
— Много разумно — вметна Казарил. Одобряваше този лишен от илюзии начин на мислене, който би му улеснил живота в близкото бъдеще.
Бетриз рече притеснено:
— Доста пратеници от рокнарийските княжества се извървяха в двора тази есен.
Изел се нацупи.
— Сред висшите квинтариански лордове наистина няма голям избор — призна Казарил.
— Царинът на Бражар отново е вдовец — обади се Нан ди Врит и сви несигурно устни.
Изел махна с ръка.
— Няма начин. Той е на петдесет и седем, болен е от подагра и има голям син, който е женен. Какъв смисъл има да раждам син, който да осигури съюзничество на вуйчо си Орико — или на вуйчо си Теидез, ако така се стекат нещата, — щом той няма да управлява страната си?
— Внукът на Бражар? — предположи Казарил.
— Той е седемгодишен! Ще трябва да чакам още седем години…
„Което не е чак толкова лошо“, помисли си Казарил.
— Сега е твърде рано, но седем години са твърде много. Всичко може да се случи за толкова време. Хората умират, страните си обявяват войни…
— Обаче — каза Нан ди Врит, — когато бяхте на две годинки, баща ви, царин Иас, ви сгоди за един рокнарийски княз, но бедното момче се разболя от треска и почина малко след това, така че не излезе нищо. Иначе да сте заминали за княжеството му още преди две години.
Бетриз подкачи с усмивка приятелката си:
— Лисицата от Ибра също е вдовец.
Изел насмалко да се задави.
— Той пък е над седемдесетгодишен!
— Обаче не е дебел. А и едва ли ще ти се наложи да го търпиш дълго.
— Ха! Може да живее още двайсетина години и повече, от едната злоба, ако питаш мен — целият е изтъкан от нея. А и наследникът му също е женен. Ако не се лъжа, вторият му син е единственият царевич на моята възраст в тукашните земи, обаче не той ще наследи трона.
— Тази година няма да ви предложат ибриец, царевна — каза Казарил. — Лисицата е много сърдит на Орико за намесата му във войната в Южна Ибра.
— Да, но… говори се, че всички висши ибрийски лордове минават обучение за морски офицери — каза Изел и се замисли.