— Да де, само че каква полза би имал Орико от това? — Нан ди Врит изсумтя пренебрежително. — Шалион няма и един метър излаз на море.
— От което само губим — промърмори Изел.
Казарил въздъхна със съжаление и каза:
— Когато държахме Готоргет и проходите му, можехме като нищо да пометем низините и да завземем пристанищния град Виспинг. Загубихме тази позиция, за съжаление… Както и да е. Ако трябва да гадая, царевна, бих заложил на някой лорд от Дартака. Така че хайде да посветим малко повече време на техните склонения идната седмица, какво ще кажете?
Изел направи гримаса, но все пак кимна. Казарил се усмихна и се оттегли с поклон. Ако нямаше да я омъжват за действащ царин, не би имал нищо против Изел да се задоми за някой от граничните лордове на Дартака. Поне да е от някоя от по-топлите северни провинции. Както силата, така и разстоянието щяха да свършат работа и да защитят Изел от… от трудностите в двора на Шалион. И колкото по-скоро, толкова по-добре.
„За нея, или за мен?“
„И за двама ни.“
Колкото и да закриваше с ръка очи и да примижаваше неодобрително Нан ди Врит, Казарил реши, че Изел изглежда чудесно — топла и ярка — в карминените си одежди и с кехлибарените си къдрици, спускащи се като водопад почти до кръста й. Самият той се беше постарал също да е в тон, с червена брокатена туника от гардероба на покойния провинкар, допълнена с белия му вълнен плащ. Бетриз също беше облечена в любимия си червен цвят. Нан, с довода, че я болят очите, се беше спряла на строга комбинация от черно и бяло. Червеното по дрехите им не беше съвсем в същия оттенък, но определено отправяше предизвикателство към дъждовното време.
Прекосиха на бегом мокрия калдъръм на двора до голямата кула на Иас. Гарваните от кулата на Фонса се бяха прибрали на сушина — е, не всичките всъщност. Казарил сви глава между раменете си, когато една позната му глупава птица с две липсващи пера на опашката се спусна косо през ръмливата мъгла покрай него, кряскайки „Каз, Каз!“. С цел да предпази белия си плащ от курешки, той размаха ръце да я прогони и тя зави назад към пропадналия покрив на кулата, като грачеше жаловито.
Тронната зала с червените драперии беше ярко осветена със стенни аплици срещу сивата есен навън. Трийсетина царедворци и дами внасяха допълнителна топлина и блясък в просторното помещение. Орико беше облечен в официалната одежда на поста си, носеше и короната, но царина Сара не го придружаваше днес. За Теидез беше отреден един по-нисък стол до дясната ръка на Орико.
Царевната и придворните й му целунаха ръка и заеха местата си, Изел на по-малък стол вляво от празния на Сара, останалите — прави. Орико начена с усмивка дневния ред, като дари на Теидез приходите от още четири царски града за издръжка на домакинството му, за което по-малкият му брат му благодари с подходящото за случая целуване на ръка и кратка, предварително наизустена реч. Дондо не беше държал царевича до късно предната нощ, така че младежът изглеждаше не толкова зеленикав и недоспал, както обикновено.
След това Орико призова канцлера до царското си коляно. Както беше обявено, царинът му връчи документите и меча и прие клетвата му, с което по-големият ди Жиронал официално пое поста на провинкар на Илдар. Неколцина от по-низшите лордове на Илдар коленичиха и на свой ред се заклеха на ди Жиронал. Не толкова очаквано бе прехвърлянето на Жироналовото маршалство, заедно с градовете и приходите от данъците им, на по-малкия брат, лорд — сега вече марш — Дондо.
Изел се изненада, но и явно се зарадва, когато брат й й подари приходите от шест града за издръжка на домакинството й. Съвсем навреме при това — досегашните й приходи бяха крайно недостатъчни за една царевна. Тя благодари с няколко сърдечни думи на брат си, докато Казарил правеше бързи изчисления наум. Дали сега Изел щеше да може да си позволи собствен взвод гвардейци вместо мъжете от Баошия, които делеше с Теидез? И дали Казарил не би могъл да ги избере лично? Дали щеше да може да се настани в собствена къща в града, охранявана от собствените й хора? Изел се върна на стола си върху подиума и приглади полите си. Лицето й някак изведнъж се успокои. Орико се прокашля.
— Ето че стигнахме до най-приятната част от днешния дневен ред — една награда, заслужена и, хъм, искрено желана. Изел, стани… — Орико също се изправи и подаде ръка на природената си сестра. Позачудена, но с усмивка, Изел застана до него пред подиума.
— Марш ди Жиронал, излезте напред — продължи Орико. Лорд Дондо, в тържествените одежди на свещен генерал на ордена на Дъщерята, следван от паж във фамилната ливрея на семейство ди Жиронал, застана от другата страна на Орико. Кожата по тила на Казарил започна да настръхва. „Какво е намислил Орико…“