— Това ще обвърже семейство ди Жиронал към мен… и към Теидез.
— По-скоро ще обвърже нас към тях! Печалбата е малко твърде едностранна, ако питаш мен!
— Казала си, че не би искала да се омъжиш за рокнарийски княз и аз не те давам на такъв. И не поради липса на предложения — отхвърлих две през последните месеци. Помисли върху това и бъди благодарна, скъпа сетрице!
Казарил не беше сигурен дали Орико заплашва, или умолява. Царинът продължи:
— Не искаше да напуснеш Шалион. Добре, няма да напускаш Шалион. Искаше да се омъжиш за квинтариански лорд — осигурих ти такъв, при това водач на орден! Пък и — продължи той, като сви сприхаво рамене, — ако те дам на някой силен владетел твърде близо до границите ми, може да те използва като предлог да изяви претенции към част от земята ми. Този брак ще е много полезен за бъдещия мир в Шалион.
— Лорд Дондо е на четирийсет години! И е корумпиран, нечестив крадец! Злоупотребява с положението си! Развратник! По-лошо! Орико, не можеш да постъпиш така с мен! — Тя повишаваше глас с всяко изречение.
— Не те слушам — каза Орико и даже запуши ушите си с ръце. — Три дни. Гледай да се успокоиш и се погрижи за гардероба си. — И избяга от нея като от горяща кула. — Не искам да те слушам повече!
Не се шегуваше. На четири пъти същия следобед Изел се опитва да влезе при него, за да поднови молбите си, и на четири пъти той нареди на гвардейците си да я отпратят. След това избяга от Зангре и се скри в една ловна хижа дълбоко в дъбовите гори, като истински страхливец. Казарил искрено се надяваше покривът на хижата да тече и леденостуденият дъжд да капе по царската му глава.
Казарил спа зле тази нощ. Когато на следващата сутрин се качи на горния етаж, завари три изнервени жени, които изглеждаха така, сякаш въобще не са мигвали.
Изел, с подути очи, го дръпна за ръкава в дневната си, побутна го да седне в прозоречната ниша и прошепна настойчиво:
— Казарил. Можете ли да намерите отнякъде четири коня? Или три? Или два, или един поне? Премислих всичко. Цяла нощ го премислям. Единственият изход е да избягам.
Той въздъхна.
— Аз също го премислях. Първо, мен ме наблюдават. Когато снощи се опитах да сляза до града, двама от гвардейците на царина ме последваха. За да ме пазели, така казаха. Вероятно бих могъл да убия или да подкупя единия, но и двамата едва ли.
— Можем да се престорим, че отиваме на лов — възрази Изел.
— В дъжда? — Казарил махна към слабия, но постоянен дъжд, който се сипеше навън и застилаше с мъгла долината, скривайки от погледа реката в ниското, а оголените клони на дърветата превръщаше в петънца черно мастило на сивия фон. — А дори и да ни пуснат навън с конете, със сигурност ще пратят с нас въоръжен ескорт.
— Ако успеем да ги изпреварим някак…
— И да успеем, после какво? Ако — когато! — ни настигнат на пътя, първото нещо ще е да ме свалят от коня и да ми отрежат главата, а трупа ми да оставят за храна на лисиците и гарваните. После ще ви върнат в замъка. А ако по някакво чудо не ни хванат, къде бихме могли да отидем?
— Ще яздим към някоя граница. Която и да е.
— Бражар и Южна Ибра ще ви върнат на секундата, за да угодят на Орико. Петте княжества или Лисицата на Ибра ще ви задържат като заложница. Дартака… няма да успеем да прекосим половината Шалион и цялата Южна Ибра. Боя се, че няма да стане, царевна.
— Какво друго мога да направя? — В младия й глас звучеше отчаяние.
— Никой не може да ви омъжи насила. И двете страни трябва да дадат свободното си съгласие пред боговете. Ако имате смелостта просто да застанете там и да кажете: „Не“, церемонията няма как да продължи. Не намирате ли в себе си смелостта да го направите?
Устните й се стегнаха.
— Намирам, и още как. И после какво? Сега ми се струва, че вие не сте обмислили достатъчно положението. Наистина ли смятате, че лорд Дондо просто ей така ще се откаже, на такъв късен етап?
— Съюзът няма да е валиден, ако ви принудят, и всички го знаят. Просто трябва да си го повтаряте непрекъснато.
Изел поклати глава в нещо средно между тъга и раздразнение.
— Не разбирате.
Би отдал поведението й на младежко твърдоглавие, ако същия следобед Дондо лично не се беше появил в покоите на царевната, за да я убеждава в ползата от едно по-прилично поведение. Вратите към дневната останаха отворени, но при всяка застана по един въоръжен гвардеец, който държеше настрана Казарил при едната и Нан ди Врит и Бетриз при другата, Казарил долови само няколко думи от ожесточения тих спор между набития царедворец и червенокосата девойка. Но в края му Дондо излезе с израз на жестоко самодоволство, а Изел се срина на седалката в прозоречната ниша — едва успяваше да си поеме дъх, разкъсвана между ужаса и гнева.