В изблик на вдъхновение той се сети за тайния проход, който бе свързвал Зангре с резиденцията на Жиронал, когато тя бе принадлежала на лорд ди Лютез. Говореше се, че Иас и ди Лютез я използвали ежедневно, за да се съвещават, или еженощно, за любовни срещи, в зависимост кой разказваше историята. Откри обаче, че тунелът сега е също толкова таен, колкото и главната улица на Кардегос, със заключени врати и стражи в двата края. Опитът му да ги подкупи му спечели ругатни и ръгания в ребрата, както и заплахи за нов побой.
„Ама и аз съм един убиец“, горчиво си помисли той, когато се прибра залитайки в спалнята си с падането на здрача и се срина с пъшкане на леглото. С пулсираща глава и болки по цялото тяло, той полежа неподвижно, после се надигна, колкото да запали една свещ. Трябваше да иде горе и да провери как са дамите му, но не смяташе, че ще е в състояние да понесе плача им. Или да съобщи на лейди Бетриз за провала си, или онова, което ще поиска от него тя, след като разбере. Щом той не беше успял да убие Дондо, какво право имаше да осуетява нейния опит?
„С радост бих умрял, ако така бих предотвратил поругаването утре…“
„Наистина ли имаш предвид точно това?“
Изправи се в леглото и застина; чудеше се дали последното е изречено от собствения му глас. Езикът му беше мърдал леко зад зъбите, както правеше обикновено, когато си мърмореше сам. „Да“.
Скочи, заобиколи леглото, застана на колене и отвори капака на сандъка си. Разрови нагънатите дрехи с мушнати в тях листа от карамфил срещу молци, докато не стигна до черния кадифен плащ, увит около кафява вълнена роба. С която пък беше увито книжлето с тайнописа, който така и не беше успял да разшифрова докрай, преди корумпираният съдия да избяга от Валенда, а тогава му се беше сторило твърде късно да го върне на храма, без да дава притеснителни обяснения за забавянето. Извади го като в треска и запали още свещи. „Не ми остава много време“. Близо една трета беше останала непреведена. „Прескочи всички неуспешни опити. Иди направо на последната страница“.
Въпреки лошия тайнопис, отчаянието на търговеца се беше просмукало в странната, сияйна простота на думите. Зарязвайки всичките си дотогавашни залитания към свръхестественото и сложното, накрая той се беше обърнал не към магията, а към обикновената молитва. Плъхът и гарванът, за да предадат молбата, свещи, за да осветяват пътя му, билки, за да окуражат сърцето му, да успокоят ума му и да изострят волята му, воля, от която после да се откаже и да я положи чистосърдечно на олтара на бога. „Помогни ми. Помогни ми. Помогни ми“.
Това бяха последните думи, написани в книжлето.
„Това мога да го направя“, помисли си Казарил с удивление.
А ако се провалеше… оставаха Бетриз и нейният нож.
„Няма да се проваля. Целият ми живот е низ от провали. Няма да се проваля в смъртта“.
Пъхна книжлето под възглавницата си, излезе от стаята, заключи вратата и тръгна да намери някой паж.
Съненото момче, което избра, чакаше в коридора на разположение на дамите и господата, които вечеряха в банкетната зала на Орико и без съмнение обсъждаха неявяването на Изел, при това на висок глас, поради отсъствието на главните действащи лица. Дондо се забавляваше в тесен кръг в резиденцията си, а Орико все още се криеше в ловната си хижа.
Казарил извади един златен роял от кесията си, вдигна го пред лицето си и се усмихна през кръглото отворче, оформено от палеца и показалеца му.
— Хей, момче. Искаш ли да спечелиш един роял?
Пажовете в Зангре се бяха научили на предпазливост — един роял стигаше да купи някои доста интимни услуги от онези, които бяха склонни да ги продават. Стигаше и да постави нащрек онези, които не си падаха по въпросните игрички.
— За какво, милорд?
— За да ми хванеш един плъх.
— Плъх ли, милорд? Защо?
А. Защо. „Защото с негова помощ ще престъпя закона като направя магия за смърт на втория най-силен лорд на Шалион, разбира се“. Не.
Казарил облегна рамене на стената и се усмихна поверително на момчето.
— Когато бях в крепостта Готоргет, по време на обсадата преди три години — знаеш ли, бях комендант там, тоест докато храбрият ни генерал не я продаде изпод краката ни, — се научихме да ядем плъхове. Много са вкусни мъничетата, стига да уловиш достатъчно. Много ми се прияло едно сочно, опечено на свещ бутче от плъх. Хвани ми някой наистина голям и тлъст плъх и ще ти дам още една монета като тази. — Казарил пусна рояла в шепата на момчето и облиза устни. Чудеше се колко ли побъркан изглежда в очите му. Пажът бавно отстъпваше. — Знаеш коя е стаята ми, нали?