— Да, милорд.
— Донеси го там. В торба. Колкото можеш по-бързо. Гладен съм. — Казарил си тръгна, като се смееше с глас. Наистина се смееше, не беше само преструвка. Някаква странна, дивашка възбуда изпълваше сърцето му.
Държа го в плен, докато не се върна в стаята си и не се зае да планира остатъка от замисъла си, тъмната молитва, самоубийството си. Беше нощ. Гарванът нямаше да долети на прозореца му през нощта, дори и за комата хляб, който беше взел от банкетната зала. Погледна замислено хляба в ръцете си. Гарваните нощуваха в кулата на Фонса. Щом те нямаше да долетят при него, той щеше да допълзи при тях, по плочите на покрива. И да се подхлъзне в тъмното? А дори и да успееше, как щеше да се върне в стаята си с грачеща торба под мишницата?
Не. По-добре плъхът да е в торбата. Ако извършеше замисленото там, в сенките на порутения покрив, стъпил на каквото беше останало от обгорелия и скърцащ под на последния етаж на кулата, щеше да извърви пътя дотам само веднъж. А и… една магия за смърт вече беше проработила там, нали? Сред гръм и трясък, за Изелиния дядо. Щеше ли духът на Фонса да помогне някак на нечестивия поборник за честта на неговата внучка? Тази кула беше призрачно място, свещена за Копелето и неговите пернати любимци, особено нощем, в полунощ под студения дъжд. Тялото на Казарил можеше и никога да не бъде открито и гарваните щяха да пируват с непогребаните му останки, справедливо възмездие за участта, която кроеше спрямо един от тях. Животните бяха невинни същества, дори и зловещите гарвани, и тази им невинност несъмнено ги правеше в известен смисъл свещени.
Въпреки първоначалното си колебание пажът дойде много по-скоро, отколкото беше очаквал Казарил, с помръдваща торба в ръка. Казарил провери съдържанието й — мятащият се, съскащ плъх тежеше почти килограм — и доплати обещания роял. Пажът прибра монетата в джоба си и си тръгна, като поглеждаше през рамо. Казарил стегна здраво торбата и я заключи в раклата си, за да предотврати бягството на обречения затворник.
Съблече царедворските си одежди и намъкна, за късмет, робата и плаща, в които беше срещнал смъртта си търговецът на вълна. Ботуши, обувки, бос? Как щеше за му е най-удобно по хлъзгавите камъни и плочи? Бос, реши той. Преди това обаче нахлузи обувките си за една последна задача от практическо естество.
— Бетриз? — прошепна високо той през вратата на преддверието-кабинет. — Лейди Бетриз? Знам, че е късно… може ли да се покажете за малко?
Бетриз още беше с дрехите си от изминалия ден, все така бледа и изтощена. Позволи му да стисне ръцете й и опря чело на гърдите му. Топлото й ухание го върна за един шеметен миг към втория му ден във Валенда, когато стоеше до нея сред множеството в храма. Толкова неща се бяха променили от онзи прекрасен ден — непроменена беше останала само верността й.
— Как е царевната? — попита я Казарил.
Тя вдигна глава в бледия светлик на свещите.
— Все така се моли на Дъщерята. Нито е яла, нито е пила нещо от вчера. Не знам къде са боговете, нито защо са ни изоставили така.
— Не можах да убия Дондо днес. Не успях да се приближа до него.
— Предположих. Иначе все щяхме да чуем нещо.
— Ще опитам нещо друго. Ако не се получи… утре сутрин ще се върна и ще видим какво може да се направи с вашия нож. Просто исках да знаете, че… ако не се върна утре сутрин, да не се притеснявате за мен, всичко ще е наред. Не се тревожете и не ме търсете.
— Няма да ни изоставите, нали? — Ръцете й стиснаха трескаво неговите.
— Няма. За нищо на света.
Бетриз примигна.
— Не разбирам.
— Няма нищо. Грижете се за Изел. И не се доверявайте и за секунда на канцлер ди Жиронал.
— Не е нужно вие да ми го казвате това.
— Има и още нещо. Моят приятел Пали, марш ди Палиар, знае истината за това как бях предаден след Готоргет. Как с Дондо станахме врагове… е без значение, но Изел трябва да знае, че по-големият му брат нарочно ме е извадил от списъка с мъжете, които е трябвало да бъдат откупени, и така ме обрече на робство, надявайки се да намеря смъртта си на галерите. Няма никакво съмнение в това. Лично видях списъка — беше с неговия почерк, който познавах добре от военните му заповеди.
Тя изсъска през стиснати зъби.
— Нищо ли не може да се направи?
— Съмнявам се. Ако може да се докаже, поне половината от лордовете на Шалион ще откажат да яздят повече под неговия флаг. Може би това ще е достатъчно да го катурне от власт. Или пък не. Това е стрела, която Изел да прибере в колчана си — може би някой ден ще има възможност да я изстреля. — Впи очи в лицето й, вдигнато към него, цялото слонова кост и корал, и дълбоки, дълбоки абаносови очи, огромни на меката светлина. Сведе несръчно глава и я целуна.