Тя затаи дъх, после се засмя стреснато и сложи ръка на устата си.
— Извинявай. Брадата ти боде.
— Аз… простете ми. От Пали би излязъл прекрасен съпруг, ако храните симпатия към него. Той е много достоен човек. Също като вас. Предайте му думите ми.
— Казарил, ти какво…
Нан ди Врит извика откъм покоите на царевната:
— Бетриз? Би ли дошла, ако обичаш?
Време беше да се прости с всичко, дори със съжалението за неосъществените неща. Целуна ръцете й и избяга.
Нощният преход по покрива на Зангре, от централната част до кулата на Фонса, се оказа точно толкова труден, колкото беше очаквал. Продължаваше да вали. Луната ту се показваше, ту се скриваше зад облаците, но призрачният й светлик не му помагаше много. Плочите под босите му стъпала или се ронеха, или се хлъзгаха опасно, а бяха и толкова студени, че в един момент престана да усеща краката си. Най-трудното дойде накрая, когато трябваше да прескочи пропаст от около шест стъпки до върха на кръглата кула. За щастие, скокът беше надолу, а не нагоре, и той не свърши като обикновен самоубиец, размазан по калдъръма на двора.
Стиснал торбата в ръка, той се отпусна задъхан на четири крака след скока, впил нокти в хлъзгавите от дъжда плочи на покрива. Представи си как някоя от тях се отчупва и се разбива на парчета върху камъните долу, привлича вниманието на стражите, които вдигат поглед и… Много бавно заобиколи по края, докато зейналата паст на хлътналия покрив не се откри пред него. Седна на ръба и опипа с крака. Пръстите му не докосваха нищо твърдо. Изчака луната да се покаже отново… онова долу под ли беше? Или част от парапет? Някакъв гарван прошумоля в тъмното.
Последваха десет минути на изнурително напрежение. Казарил се клатеше напред-назад под ударите му, а ръцете му се тресяха, докато се опитваше да запали опипом свещта от джоба си и току изпускаше кремъка или праханта в скута си. Изгори пръстите си, но накрая все пак се сдоби с едно малко пламъче.
Беше парапет и част от гредоред. Изглежда, след пожара бяха вдигнали грубо скеле във вътрешността на кулата, за да укрепят камъните, така че да не се сринат върху главите на хората. Казарил затаи дъх и скочи върху солидната, макар и малка и неравна платформа. Закрепи свещта в цепнатината между две греди, запали още една от нея, извади парчето хляб и острата като бръснач кама на Бетриз и се огледа. Сега оставаше да си хване гарван. Така. Беше му изглеждало толкова лесно, докато го обмисляше в стаята си. Дори не можеше да види гарваните сред тези трепкащи сенки.
Плясък раздвижи въздуха до главата му и едва не го изплаши до смърт — един гарван кацна на парапета. Казарил го примами с парченце хляб, което се тресеше в ръката му. Птицата грабна парчето и отлетя. Казарил изруга, пое си дълбоко въздух няколко пъти и твърдо реши да се стегне. Хляб. Нож. Свещи. Гърчеща се платнена торбичка. Мъж на колене. Мир в сърцето му? Едва ли.
„Помогни ми. Помогни ми. Помогни ми!“
Гарванът, или някой негов брат-близнак, се върна. „Каз, Каз!“ изграчи птицата, не много силно. Но звукът изкънтя надолу в кулата и обратно в някакъв странен резонанс.
— Така — промълви задъхано Казарил. — Така.
Измъкна плъха от торбичката, опря ножа в гърлото му и прошепна:
— Бягай при господаря си и му отнеси молитвата ми. — С бързо и точно движение сряза малкото гърло; топлата тъмна кръв се стече по ръката му. Той положи малкото трупче до едното си коляно.
Протегна ръка към своя гарван. Той скочи отгоре й и сведе клюн към кръвта на плъха, която я покриваше цялата. Черното му езиче се стрелна навън и Казарил подскочи стреснато, като едва не подплаши птицата. Прихвана я нежно под мишницата си и я целуна по главата.
— Прости ми. Нуждата ми е голяма. Може би Копелето ще те нахрани с хляба на боговете, а ти ще кацнеш на рамото му, когато стигнеш при него. Лети при своя господар и му отнеси моята молитва. — И пречупи врата на птицата с едно бързо движение на ръката. Тя изпърха за миг, после застина безжизнено. Той я положи до другото си коляно.
— Господарю Копеле, боже на справедливостта, когато справедливост не е въздадена, на равновесието, на всички неща, които си нямат свой сезон, боже на моята нужда. За ди Санда. За Изел. За всички, които я обичат — лейди Бетриз, царина Иста, старата провинкара. Заради белезите по гърба ми. За истината срещу лъжите. Приеми молитвата ми. — Нямаше представа дали това са верните думи и дали въобще има верни думи. Не му достигаше въздух, може би плачеше. Определено плачеше. Усети, че се е привел над мъртвите животни. Ужасна болка се зараждаше в корема му, гърчеше и гореше червата му. Не беше предполагал, че ще боли…