„Все е по-добра смърт от тази с десетина бражарски стрели в задника ми на кърмата на галерата“.
Сети се да изрече вежливо:
— За благословията ти ти благодарим, боже на безсезонните — точно както мълвеше преди да си легне, когато беше малко момче.
„Помогни ми. Помогни ми. Помогни ми“.
Свещите припламнаха и угаснаха. Тъмнината стана още по-тъмна и изчезна.
12.
Очите на Казарил се отвориха с мъка, сякаш някой бе намазал клепачите му с лепило. Той впери неразбиращо поглед в някакъв назъбен процеп в небето, обрамчен с чернота. Облиза напуканите си устни и преглътна. Лежеше по гръб върху твърди дъски — укрепващото скеле в кулата на Фонса. Спомените за изминалата нощ нахлуха в главата му.
„Жив съм“.
„Следователно съм се провалил“.
Дясната му ръка, опипваща слепешката дъските наоколо, срещна някаква безжизнена купчинка студени пера и се дръпна уплашено. Лежеше задъхан от закъснелия шок на преживения ужас. Някакъв спазъм гризеше червата му, тъпа, остатъчна болка. Трепереше, измръзнал до кости, мокър, студен като труп. Но не беше труп. Дишаше. А следователно дишаше и Дондо ди Жиронал в това студено… утрото на сватбата му, нали?
Когато очите му най-после се нагодиха към мрака, видя, че не е сам. Върху неодялания парапет в сенките се мержелееха гарвани, безмълвни и неподвижни. И сякаш до един се взираха надолу в него.
Казарил прокара ръка по лицето си, но не откри кървящи рани — явно нито една от птиците не си беше изпробвала още късмета.
— Не — прошепна треперливо той. — Не съм ви закуската. Съжалявам. — Една от птиците разпери неспокойно крила, но нито една не отлетя при звука на гласа му. Дори когато седна, те се размърдаха, но не понечиха да хвръкнат.
Не всичко след злополучния му опит от снощи беше потънало в бездънния мрак на небитието — фрагменти от някакъв сън се нижеха през паметта му. Сънувал беше, че той е Дондо ди Жиронал и се забавлява с приятелите си и техните курви в някаква осветена от факли и свещи зала; трапезата блещукаше със среброто на високите чаши за вино, а дебелите му ръце — със златото на пръстените. Беше вдигнал циничен тост за кървавата жертва на Изелиното моминство и бе пресушил чашата си… после се беше закашлял, нещо го дереше в гърлото, после дращенето бързо бе преминало в остра болка. Гърлото му се беше подуло и той се задави, неспособен да си поеме въздух, сякаш нещо го душеше отвътре навън. Зачервените лица на приятелчетата му се скупчиха над него, смехът и майтапите им се превърнаха в паника, когато най-после отсъдиха по посинялото му лице, че не си прави някакъв смахнат майтап с тях. Викове, преобърнати чаши, някое и друго уплашено просъскване, че е отровен. Никакви последни думи не се процедиха през запушеното му гърло и покрай надебеляващия език. Само безмълвни конвулсии, препускащо до изнемога сърце, остра болка, стегнала като в менгеме гърдите и главата му, черни облаци, прорязани с червено, вряха пред изгасващия му поглед…
„Било е само сън. Щом аз съм жив, жив е и той“. Казарил отново се отпусна върху твърдите дъски, сви се на кълбо около болката в корема си и остана така близо половин час, изтощен и отчаян. Редицата гарвани продължи да го наблюдава в изнервящо мълчание. Постепенно си даде сметка, че ще трябва да се върне. А не беше планирал обратен маршрут.
Можеше да се спусне по скелето, но така щеше да се озове на дъното на зазиданата кула, покрито с отломки и птичи изпражнения, трупали се там с години, и да вика, докато някой го пусне навън. И щяха ли въобще да го чуят през дебелите каменни стени? Или щяха да вземат приглушения му глас за ехо от крясъците на гарваните или за воя на призрак?
Нагоре тогава? Обратно по пътя, по който беше дошъл?
Най-накрая се изправи, покатери се на парапета — дори и сега гарваните не отлетяха — и се протегна да раздвижи болезнено схванатите си мускули. Наложи се да побутне две от птиците, за да си направи място. Те хвръкнаха, пляскайки възмутено с криле, но и за миг не нарушиха зловещото си мълчание. Казарил вдигна кафявата роба и затъкна подгъва й в колана си. Когато се изправи върху парапета, до ръба на покрива оставаше съвсем малко разстояние. Хвана се и се набра. Ръцете му бяха силни, а тялото — жилаво. За един ужасен миг го споходи мисълта за пропастта под босите му крака и той побърза да се издърпа върху каменните плочи. Мъглата беше толкова гъста, че дворът долу едва се виждаше. Току-що трябва да се беше зазорило, прецени той, и прислугата се беше събудила вече в това утро в края на есента. Гарваните го последваха тържествено, като изхвръкнаха с плясък един по един през отвора и накацаха по плочите на покрива. Главите им се обръщаха, следвайки движенията му.