По всичко личеше, че тя все още ръководи домакинството си с остро око и твърда ръка. Ливреите на гвардейците бяха в отлично състояние, калдъръмът беше идеално изметен, а дребните голи дръвчета, наредени в каци край главните входове, се кипреха с цветята, покарали от луковиците, насадени в пръстта край стеблата им, цветя, разпукали се ярки и свежи и точно навреме за утрешните празненства по случай Деня на Дъщерята.
Постовият даде знак на Казарил да изчака на една пейка до все още топлата от слънцето стена, а самият той тръгна към страничната врата, водеща към сервизните помещения, където заговори един прислужник, който можеше да извести, а можеше и да не извести кастелана за непознатия посетител. Не беше изминал и половината разстояние до портата, когато другарят му подаде глава и извика:
— Царевната се връща!
Сержантът обърна глава към слугинските помещения и поде вика:
— Царевната се връща! По-живо! — И забърза крачка.
Коняри и слуги се стекоха от различни врати, а откъм портите се чу тропот на конски копита и високи гласове. Под съвсем неподхождащите за млади дами, затова пък триумфални подвиквания, през каменните арки влетяха две млади жени, яхнали запотени и опръскани с кал до хълбоците коне.
— Победихме, Теидез! — извика първата през рамо. Беше облечена с жакет за езда от синьо кадифе и вълнена разцепена пола в същия цвят. Косата й се беше измъкнала изпод изкривеното на една страна момичешко дантелено боне и къдриците й, нито руси, нито червени, а по-скоро с нюанса на кехлибар, лъщяха под лъчите на залязващото слънце. Устните й бяха широки и плътни, кожата — бледа, а очите интригуваха с тежките си клепачи, сега присвити от смях. По-високата й другарка — задъхана брюнетка в червено — се ухили и изви снага върху седлото, когато се появи и останалата част от кавалкадата.
Един още по-млад господин, с къс ален жакет с избродирани по предницата сребърни зверове, мина през портата на гърба на още по-впечатляващ кон, лъскавочерен, с вирната копринена опашка. От двете му страни яздеха двама коняри със застинали лица, а след него — някакъв намусен господин. Косата му беше същата като на… сестра му, най-вероятно, да, точно така, къдрава като нейната и един нюанс по-червена, устата му също беше широка, само че по-нацупена.
— Надбягвахме се до началото на нагорнището, Изел. Не си честна.
Тя изкриви лице към високопоставения си брат, сякаш казваше: „О, колко си досаден!“. После, още преди препъващият се слуга да нагласи пейчицата, с чиято помощ дамите се качваха и слизаха от конете, се плъзна от седлото и скочи на земята.
Тъмнокосата й приятелка също изпревари своето конярче и слезе сама, после му подаде юздите с думите:
— Погрижи се бедните добичета да се поразходят, докато им изсъхне потта, Дени. Много ги пресилихме днес. — Донякъде в противоречие на собствените си думи, тя лепна една целувка по бялото петно върху челото на своя кон и когато той я побутна напомнящо с муцуна, бръкна в джоба си и пъхна нещо вкусно в устата му.
Най-накрая, с няколкоминутно закъснение, в двора се появи и една по-възрастна жена със зачервено лице.
— Изел, Бетриз, по-бавно! Майката и Дъщерята са ми свидетели, не може да яздите през половин Валенда като умопобъркани, момичета!
— Намалихме. Всъщност вече сме спрели — логично отбеляза тъмнокосото момиче. — Не можем да надбягаме езика ти, добричката ми ти, колкото и да се опитваме. И най-бързият кон в Баошия не може да го задмине.
Възрастната жена завъртя очи в отчаяние и изчака конярчето да й подложи пейчицата.
— Баба ви ви купи онова прекрасно бяло муле, царевна, а не сте го яхнали нито веднъж! То би ви подхождало много повече.
— И би било много по-бавно — отвърна й през смях момичето с кехлибарената коса. — Пък и бедният Снежко целия са го излъскали и гривата са му сплели на плитчици за процесията утре. Щях да разбия сърцата на конярите, ако го бях извела на езда в тази кал. Решили са да го държат увит в чаршафи цяла нощ.
Възрастната жена, която едва си поемаше дъх, позволи на конярчето да й помогне със слизането. Отново на собствените си крака, тя се разтъпка, подритвайки полите си, и протегна явно наболяващия я гръб. Младият господин напусна двора, обграден от рой готови да му услужат слуги, а двете девойки, глухи за безконечното мърморене на придворната си дама, хукнаха да се надбягват до вратата на централната кула. Тя ги последва, като клатеше глава.
Когато стигнаха до вратата, оттам излезе набит мъж на средна възраст в строги черни дрехи и им рече с глас, лишен от гняв, затова пък повече от твърд: