— Ами… не виждам как, царевна. Молили сте се на Пролетната дама,нали?
— Да, на нея и на майка й, Лятото. Но най-вече на самата Пролет.
— Божествените Дами правят чудеса за живот и изцеление. Не за смърт. — Обикновено. А и всички чудеса бяха редки и капризни. Богове. Кой знае какви са ограниченията им и какви — целите?
— Не го усетих като смърт — призна Изел. — Но все пак почувствах облекчение. Хапнах малко, без да повърна, и след това съм заспала.
Нан ди Врит кимна в потвърждение.
— За моя най-голяма радост, милейди.
Казарил си пое дълбоко дъх.
— Е, ди Жиронал ще разбули загадката, сигурен съм. Ще издири всички, които са умрели нощес в Кардегос — а и в цял Шалион, без съмнение, — докато не открие убиеца на брат си.
— Благословена да е бедната душа, която разтури злостните му планове. — Изел докосна според обичая челото, устните, пъпа, слабините и сърцето си, разпервайки широко пръсти. — И на такава цена. Нека демоните на Копелето бъдат милостиви към него.
— Амин — отзова се Казарил. — Да се надяваме, че ди Жиронал не ще открие близки приятели или семейство, върху които да излее гнева си. — Притисна с ръце корема си, който отново се гърчеше в спазми.
Бетриз се приближи до него и огледа лицето му, понечи да вдигне ръка, но после я отпусна нерешително.
— Лорд Каз, изглеждате ужасно. Кожата ви е с цвят на студена попара.
— Аз… не ми е добре. Ял съм нещо развалено. — Пое си дъх. — Значи ще се готвим днес не за скръбна сватба, а за радостно погребение. Да смятам ли, че вие, дами, ще сдържите веселието си пред публика?
Нан ди Врит изпухтя. Изел й даде знак да мълчи и каза решително:
— Тържествена печал, обещавам. И ако в сърцето ми има признателност вместо скръб, само боговете ще го знаят.
Казарил кимна и разтри схванатия си врат.
— Обикновено жертвите на магия за смърт ги изгарят преди да е паднала нощта, така че, както твърдят свещените, тялото да не се превърне в обиталище на разни нечестиви неща. А такава смърт очевидно ги привлича. Много претупано погребение ще е за такъв знатен лорд. Ще трябва да организират всичко преди мръкнало. — От припламващата аура на Изел буквално му се завиваше свят. Той преглътна и отклони поглед.
— В такъв случай, Казарил — каза Бетриз, — проявете разум и идете да си полегнете дотогава. Нас вече нищо не ни грози. Не е нужно да правите нищо повече. — Хвана студените му ръце, стисна ги за миг и му се усмихна загрижено. Той успя да й върне едно бледо подобие на усмивка и се оттегли.
Едва се довлече до леглото си. Лежа може би час, объркан и все така с треска, когато вратата на стаята му се отвори и Бетриз влезе на пръсти. Наведе се да го погледне и сложи ръка на потното му чело.
— Страхувах се, че може да ви втресе — каза тя, — но вие сте съвсем студен.
— Ами аз, хм… съм настинал, да. Сигурно съм изритал завивките си през нощта.
Тя го докосна по рамото.
— Дрехите ви са съвсем мокри. — Очите й се присвиха. — Кога ядохте за последен път?
Той не можа да си спомни.
— Май вчера сутринта.
— Ясно. — Тя го изгледа намръщено още веднъж, после се обърна и излезе.
След десет минути пристигна една прислужница с мангал, пълен с нагорещени въглища, и с пухен юрган. След още няколко минути се появи и слуга с кана гореща вода и изричните инструкции да изчака, докато Казарил се измие и си легне със сухи дрехи. И всичко това в един замък, пълен с изнервени царедворци, които едновременно се опитваха да се приготвят за непредвидено обществено мероприятие от свръхофициален характер. Казарил не оспори нито едно от нарежданията. Прислужникът тъкмо го беше завил усърдно на топло и сухо под юргана, когато Бетриз се върна, понесла поднос с глинена паница. Подпря вратата, за да не се затваря, и приседна на леглото му.
— Яжте.
Паницата беше пълна с попара от хляб и горещо мляко, подсладено с мед. Той лапна първата лъжица, зяпнал от изненада, после се надигна на възглавниците.
— Не съм чак толкова болен. — В опит да възвърне достойнството си, взе паницата от ръцете й, на което тя не възрази, стига да продължаваше да се храни. Казарил установи, че е гладен като вълк. Когато лъжицата остърга празното дъно, треперенето му беше вече изчезнало.
Бетриз се усмихна доволно.
— Сега вече не приличате на призрак. Браво.
— Как е царевната?
— Значително по-добре. Тя е… ще ми се да кажа „грохнала“, но не в смисъл, че е надвита. Нали знаете онова благословено облекчение, когато внезапно са свалили от плещите ви някакъв непосилен товар? Истинско удоволствие е да я гледа човек.