— Ако въобще съм в състояние да вървя, ще отида. И ще остана до края. Всички врагове на Дондо ще бъдат там, ако не за друго, то за да докажат, че не те са му видели сметката. Такова забележително събитие не е за изпускане.
Погребалният ритуал в храма на Кардегос беше почетен с далеч по-многобройно присъствие за последното изпращане на Дондо ди Жиронал, отколкото за бедния самотник ди Санда. Самият царин Орико, в строги одежди, лично поведе опечалените надолу по хълма. Царина Сара я носеха в стол-носилка. Лицето й беше безизразно, като изсечено от леден блок, затова пък облеклото й беше крещящо ярко, комбинация от празнични тоалети за три различни празника, с богати дипли и с толкова много бижута, че сигурно беше изпразнила ковчежето си поне наполовина. Всички се преструваха, че не забелязват.
Казарил я огледа скришом, но не заради странния й избор на облекло. Другата й одежда — плащът от сенки, видимият-невидим близнак на шлейфа на Орико — привличаше очите му като магнит. Теидез също беше обгърнат от подобна тъмна аура, която се вихреше подире му по настланите с калдъръм улици. Каквото и да представляваше този черен мираж, явно се предаваше в семейството. Казарил се зачуди какво ли би видял, ако имаше начин да зърне и царина Иста.
Архисвещеният на Кардегос, в петоцветните си одежди, лично ръководеше церемонията, която се проведе в централния двор на храма, поради големия брой на присъстващите. Процесията от градската резиденция на семейство Жиронал се появи с носилката на Дондо, която скоро бе поставена на няколко крачки пред огнището на боговете — кръгла каменна платформа с надупчена медна тента, издигната над нея върху пет тънки колони, за да пази свещения огън от стихиите. Сива светлина без сенки изпълваше двора в края на този студен и влажен ден, който се сливаше вече с тънката мъгла на вечерта. Въздухът се мержелееше във виолетови отсенки и поемаше смесените ухания на горящите благовония, неразделна част от молитвите и ритуалите на очистване.
Вдървеното тяло на Дондо, положено върху носилката и обкръжено с цветя и билки за късмет и символична защита — твърде късно, помисли си Казарил, — беше облечено в синьо-белите одежди на високия му пост в рицарския орден на Дъщерята. Мечът лежеше на гърдите му, ръцете му бяха свити около дръжката. Тялото не изглеждаше особено подуто или обезформено — ди Ринал ги уведоми шепнешком за плъзналия слух, че трупът бил увит стегнато с ленени бинтове, преди да го облекат. Мъртвото лице едва ли беше по-подпухнало от обичайното, особено след някой от нощните запои на Дондо. Налагаше се обаче да го изгорят заедно с пръстените му — никой не би могъл да ги свали от дебелите му пръсти без помощта на касапски нож.
Казарил беше успял да измине разстоянието от Зангре до храма, без да залита на всяка втора крачка, но сега коремът му отново се гърчеше в спазми, неприятно подут под колана му. Беше застанал зад Бетриз и Нан сред тълпата от замъка, с надеждата, че така не се набива много на очи. Изел я бяха подканили да застане между канцлера и царин Орико, в ролята й на близък опечален, каквато й се полагаше заради краткия годеж. Неравномерната й аура все така трептеше заслепително пред уморените очи на Казарил. Лицето й беше строго и бледо. Гледката на Дондовия труп очевидно бе пресушила у царевната желанието да даде израз на ненавременната си радост.
Двама царедворци излязоха напред да произнесат привидно искрени похвални слова за Дондо, които Казарил по никой начин не можа да свърже с разгулния живот, който беше водил покойникът приживе. Канцлер ди Жиронал беше обзет от твърде силни чувства, за да говори дълго, но дали от скръб, или от гняв, беше трудно да се прецени по застиналото му лице. Не пропусна обаче да обяви награда от хиляда рояла за всяка информация, която би довела до убиеца на брат му, и това беше единственият открит намек за причината за внезапната кончина на Дондо, направен през този ден.
Ясно беше, че храмът е получил богато дарение. Кажи-речи всички посветени, дякони и свещени от Кардегос се бяха събрали на групи в съответния цвят и припяваха молитвите в съвършен синхрон и хармония, сякаш количеството можеше да придаде допълнителна святост на церемонията. Една от певиците в групата облечени в зелено алти привлече вътрешния взор на Казарил. Беше на средна възраст, закръглена, и светеше като свещ, заслонена от зелено стъкло. По някое време тя погледна право към Казарил, после отклони поглед към притеснения свещен, който дирижираше молитвата.
Казарил побутна Нан и прошепна: