— Коя е жената в края на втората редица от певиците на Майката, знаете ли?
Нан хвърли поглед в указаната посока.
— Една от акушерките на Майката. Казват, че била много добра.
— О.
Когато дойде ред да изведат свещените животни, тълпата затаи дъх в очакване. Изобщо не беше ясно кой бог ще приеме душата на Дондо ди Жиронал. Неговият предшественик в ордена на Дъщерята, макар да беше баща и дядо, бе поет от Пролетната дама, на която беше служил дълги години до смъртта си. Самият Дондо беше служил на младини като офицер в рицарския орден на Сина. Знаеше се, че е станал баща на цяла сюрия копелета, както и на две дъщери от покойната му първа съпруга, които беше зарязал на роднините си в провинцията. А и — макар никой да не го изричаше на глас — след като душата му трябваше да е отнесена от демон на Копелето, със сигурност беше минала и през ръцете на самия бог. Възможно ли беше и да е останала в тези ръце?
Свещенослужителката със сойката на Дъщерята пристъпи към трупа по знак на архисвещен Менденал и вдигна китката си напред. Птицата подскочи, после впи упорито нокти в ръкава на жената. Тя хвърли поглед към архисвещения, който се намръщи и й кимна леко към погребалната носилка. Ноздрите й потрепнаха в неизречен протест, но тя пристъпи послушно напред, хвана сойката в шепи и я положи решително върху гърдите на трупа.
Отстъпи крачка встрани. Сойката вдигна опашка, пусна една курешка и излетя право нагоре, като развя бродираните си копринени панделки; кряскаше пронизително. Поне трима мъже, достатъчно близо, за да ги чуе Казарил, ги напуши смях, но не посмяха да се изсмеят високо при вида на стиснатите зъби на канцлера. Очите на Изел проблеснаха като небесносини огньове и тя сведе поглед с престорена сдръжаност. Аурата й се размъти. Свещенослужителката отстъпи назад с вдигната глава, следвайки с тревожен поглед полета на птицата. Сойката кацна върху орнаментите по върха на една от изящните колони, които обкръжаваха в пръстен двора, и изкрещя отново. Жената погледна сърдито архисвещения; той я отпрати с жест, при което тя се оттегли с поклон, за да се опита да примами птицата на китката си.
Зелената птица на Майката също отказа да се отдели от ръката на свещенослужителката си. Архисвещен Менденал не понечи да повтори злополучния експеримент отпреди малко, а само й кимна да се върне на мястото си в кръга на свещените животни.
Дяконът на Сина довлече лисицата за верижката й до ръба на носилката. Животното започна да вие и да се дърпа, черните му нокти застъргаха шумно по плочите. Архисвещеният даде знак на дякона да се оттегли.
Якият сив вълк — седеше провесил дългия си червен език между оголените челюсти — изръмжа дълбоко, когато облеченият в сиво свещенослужител подръпна подканящо сребърната му верига. Ръмженето проехтя из каменния двор. Вълкът легна по корем на плочите и протегна лапи. Много предпазливо, дяконът свали ръце и вдигна очи към архисвещения. Погледът му крещеше без думи: „Няма да го докосна в това състояние“. Менденал не оспори решението му.
Всички очи се обърнаха в очакване към облечената в бяло свещенослужителка на Копелето и нейните бели плъхове. Устните на канцлер ди Жиронал бяха стиснати здраво и побелели от безсилен гняв, но той нямаше какво да каже или направи. Дамата в бяло си пое дъх, пристъпи към носилката и поднесе свещените си създания към гърдите на Дондо като знак, че богът е приел неприемливата, пренебрегната, отхвърлена душа.
Миг след като ръцете й пуснаха копринените бели телца, и двата плъха се стрелнаха към противоположните краища на носилката, сякаш изстреляни с катапулт. Свещенослужителката понечи да тръгне надясно, после наляво, сякаш не можеше да реши кое свещено създание да подгони най-напред, после вдигна безпомощно ръце. Единият плъх препусна към убежището на колоните. Другият се шмугна сред тълпата опечалени, която се раздвижи по пътя му, а две дами изпискаха уплашено. Шепот на удивление и смут плъзна сред царедворците и дамите, последван от вълни потресено шушукане.
Бетриз не правеше изключение:
— Казарил — тревожно рече тя, притиснала се към ръката му, за да му пошушне на ухо, — какво означава това? Копелето винаги приема отхвърлените. Винаги. Това му е, това му е… това му е работата. Не може да не приеме душата на убит човек… мислех, че вече го е направил.
Казарил също беше потресен.
— Ако никой от боговете не е приел душата на лорд Дондо… значи тя още е в света на живите. Тоест, ако не е там, значи трябва да е тук. Някъде… — Неспокоен дух, призрак, върнал се от мъртвите. „Отделен от тялото си и прокълнат“.
Ритуалът замря без време, когато архисвещеният и канцлер ди Жиронал се оттеглиха зад огнището и подхванаха разговор на тих глас, а може да беше и спор, ако се съдеше по няколкото изстреляни по-високо думи, които долетяха до обзетата от любопитство тълпа. Архисвещеният се показа иззад огнището и извика един от дяконите на Копелето. След като размениха няколко приглушени думи, младият мъж в бяло хукна нанякъде. Сивото небе потъмняваше. Един подсвещен, в изблик на инициативност, поде някакъв химн и размаха ръце към певците да се включат, колкото да се запълни паузата. Докато го изпеят, ди Жиронал и Менденал се бяха върнали на местата си.