Продължиха да чакат. Певците подеха нов химн. На Казарил му се искаше да беше използвал трактата на Ордол „Петорната пътека“ и за нещо друго, освен като параван на дремките си; уви, книгата беше останала във Валенда. Ако душата на Дондо не бе отнесена от демона при господаря му, къде беше тогава? И ако демонът можеше да се върне само с две пълни ведра, къде беше сега отделената душа на Дондовия незнаен убиец? И като говорим за това, къде беше демонът? Казарил не беше чел много трактати по теология. По някаква причина, която в момента му се губеше, винаги беше смятал теологията за твърде теоретично занимание, подходящо за отнесени мечтатели. Докато не му се беше стоварил на главата този кошмар.
Някакъв църкащ звук откъм ботуша му го накара да сведе очи. Свещеният бял плъх беше опрял предните си крачка на глезена му, розовото му носле потрепваше енергично. Животинката започна да трие малката си заострена муцунка в ботуша му. Той се наведе и я вдигна с намерението да я върне на свещенослужителката в бяло. Създанието се замята доволно в шепите му и започна да ближе палеца му като кученце.
За изненада на Казарил, задъханият дякон се върна в двора на храма, повел коняря Умегат, както обикновено облечен в туниката на Зангре. Не облеклото обаче, а самият Умегат накара сърцето на Казарил да запрепуска като обезумяло.
Рокнариецът грееше с бяла аура, като човек, застанал пред чист стъклен прозорец, когато над морето се съмва. Казарил затвори очи, макар да знаеше, че не с очите си вижда това. Бялото сияние продължи да се движи зад клепачите му. Малко по-нататък — мрак, който не беше тъмнина, и още два, и едно неспокойно завихряне, а малко встрани — бледа зелена искрица. Отвори рязко очи. За част от секундата Умегат го изгледа право в очите и Казарил се почувства така, сякаш бяха отдрали кожата от месата му. Конярят на царина продължи напред, поклони се скромно на архисвещения и двамата се отделиха встрани да поговорят, снишили гласове.
Архисвещеният повика при себе си свещенослужителката, която беше уловила единия от питомците си. Тя даде плъха на Умегат, който го пое в едната си шепа и погледна към Казарил. Рокнариецът тръгна към него, като се извиняваше покорно на царедворците, които едва го поглеждаха. Казарил не проумяваше защо тълпата не се разтваря пред тази вълна от бяло сияние като море пред уловил вятъра кораб. Умегат протегна ръка и Казарил примигна глуповато.
— Свещеният плъх, милорд? — подсказа му тихо Умегат.
— О. — Създанието още ближеше пръстите му, гъделичкаше го с миниатюрното си езиче. Умегат издърпа впилото се като осил животинче от ръкава на Казарил и едва успя да попречи на другото, което напираше да заеме мястото на другарчето си. Прихванал внимателно гърчещите се плъхове, той се върна без много шум при носилката, където го чакаше архисвещен Менденал. Казарил ли полудяваше — „хич и не отговаряй на този въпрос“, — или Менденал наистина едва се удържа да не превие в поклон снага пред коняря? Царедворците от Зангре, изглежда, не виждаха нищо странно в това архисвещеният да повика на помощ най-опитния дресьор на царина в крайно неловка ситуация като тази. Всички очи бяха насочени към плъховете, а не към рокнариеца. Единствен Казарил правеше изключение.
Умегат гушна животинките, прошепна им нещо и се приближи към тялото на Дондо. Мигът се проточи — плъховете, макар и спокойни, не искаха да обявят Дондо за подопечен на своя бог. Накрая Умегат отстъпи и поклати извинително глава, после върна плъховете на притеснената млада жена в бяло.
Менденал се просна на земята между огнището и носилката в поза на най-смирена молитва, но скоро отново се изправи. Посветени изнасяха натопени във восък фитили да запалят стенните фенери около потъващия в тъмнина двор. Архисвещеният даде знак на носачите да вдигнат носилката и да я занесат при подготвената за Дондо клада; певците тръгнаха след тях в бавна процесия.
Изел се върна при Бетриз и Казарил. Потърка с опакото на ръката очите си, оградени с тъмни сенки.