— Не мога повече. Ди Жиронал може сам да се погрижи за опичането на брат си. Отведете ме у дома, лорд Каз.
Групичката на царевната се отдели от процесията, същото направиха и други, и Казарил изведе дамите си през предната врата във влажния здрач на есенния ден.
Конярят Умегат, подпрял рамене на една колона, се оттласна, когато ги видя да излизат, приближи се и се поклони.
— Милорд ди Казарил. Може ли да поговоря с вас?
Казарил почти се изненада, че аурата не се отразява от мокрите плочки в краката му. Извини се с мълчаливо кимване на Изел и мина встрани с рокнариеца. Трите жени останаха да го изчакат при вратата — Бетриз крепеше изтощената царевна.
— Милорд, покорно моля в най-ранния удобен за вас момент двамата да поговорим насаме.
— Ще дойда в менажерията веднага щом изпратя Изел до покоите й. — Казарил се поколеба. — Знаеш ли, че светиш като запалена факла?
Конярят наклони леко глава.
— Така са ми казвали, милорд, малцината, които имат очи да видят. Човек никога не може да види себе си, уви. И обикновените огледала не го отразяват. Само очите на душата.
— Вътре имаше една жена, която грееше като зелена свещ.
— Мама Клара? Да, преди малко ме заговори за вас. Тя е отлична акушерка.
— А какво е тогава това, тази антисветлина? — Казарил погледна към очакващите го жени.
Умегат докосна с пръст устните си.
— Моля ви, не тук, милорд.
Казарил отрони едно безмълвно възклицание и кимна.
Рокнариецът му се поклони ниско. Преди да се обърне и да се отдалечи тихо в сбиращия се здрач, той добави през рамо:
— Вие светите като град в пламъци.
13.
Странното погребение на лорд Дондо беше изцедило докрай силите на царевната и тя вече преплиташе крака, когато най-после изкачиха нанагорнището към крепостта. Казарил я остави с Бетриз и Нан, които си говореха как щели да сложат Изел право в леглото и да си поръчат лека вечеря в стаите. Самият той тръгна назад към портите на Зангре. Спря, колкото да погледне към града — диреше с поглед пушека, който би трябвало все още да се издига над храма. Стори му се, че съзира бледо оранжево отражение върху ниските облаци, но вече беше прекалено тъмно, за да различи нещо повече.
Сърцето му подскочи уплашено, когато нещо изплющя край него на минаване през двора с конюшните — оказа се, че са гарваните от кулата на Фонса, решили да му досадят за пореден път. Прогони два, които държаха да кацнат на раменете му, и се опита да подплаши останалите, като подвикваше и тропаше с крак. Те се отдалечиха малко с подскоци, но не понечиха да си тръгнат, а го последваха нахално чак до менажерията.
Един от конярите на Умегат го чакаше при стенните фенери от двете страни на входа. Беше дребен възрастен мъж без палци на ръцете; широката му усмивка разкри чуканчето, останало от отрязания му език — сигурно трябваше да замести поздрава за добре дошъл, пояснен допълнително от приятелските му жестове. Той отвори широката врата само колкото да пропусне Казарил пред себе си и разгони гарваните, които се опитаха да ги последват, като подритна с върха на ботуша си най-упорития, преди да захлопне вратата.
Свещникът на коняря беше с дебела дръжка, направена така, че да може да я обхване стабилно с пръсти въпреки липсата на палец. Под лъчите на тази светлинка той поведе Казарил по пътечката между клетките. Животните започнаха да душат и да помръдват неспокойно при преминаването на Казарил, притискаха муцуни към решетките и го следваха с поглед. Очите на леопарда светеха като зелени искри, а хрипливото му ръмжене отекна в затвореното помещение, не басово и враждебно, а с монотонния ритъм на някакъв странно въпросителен напев.
Конярите от менажерията живееха в едната половина на горния етаж на сградата, а в другата половина се складираше храната за животните. Една от вратите беше отворена и изливаше в тъмния коридор светлината на свещи. Дребният коняр почука на рамката й и гласът на Умегат отвърна:
— Добре. Благодаря ти.
Конярят му направи път с поклон. Казарил хлътна през вратата — стаята беше тясна, но самостоятелна, от прозореца се виждаше потъналият в мрак двор пред конюшните. Умегат дръпна пердето и се провря покрай скованата от чамови дъски маса, застлана с шарена покривка, върху която бяха наредени стомна за вино, глинени чаши и чиния с хляб и сирене.
— Благодаря ви, че дойдохте, лорд Казарил. Влезте, моля, настанете се. Благодаря ти, Дарис, това е всичко. — Умегат затвори вратата. Казарил спря на половината път до стола, към който беше посочил Умегат, и огледа любопитно една висока библиотечка, натъпкана с книги, сред които заглавия на ибрийски, дартакийски и рокнарийски. Едно познато, изписано със златни букви заглавие на най-горния рафт привлече окото му — „Петорната пътека на душата. Ордол“. Кожената подвързия се беше протрила от употреба, а по самото томче, както и по повечето от другите, нямаше и следа от прах. Теология, в по-голямата си част. „Защо ли не се учудвам?“