Казарил седна на дървения стол. Умегат наля гъсто червено вино в една от чашите, усмихна се за миг и я подаде на госта си. Казарил я обви благодарно с треперещите си ръце.
— Благодаря ти. Добре ще ми дойде.
— И аз така си помислих, милорд. — Умегат наля една чаша и за себе си, после седна срещу Казарил. Трапезата може да беше бедна, но свещниците с предостатъчно восъчни свещи я заливаха с богата, ясна светлина. Светлина за човек, който чете.
Казарил вдигна чашата към устните си и изгълта виното. Когато я остави на масата, Умегат веднага я напълни отново. Казарил затвори очи, после ги отвори. Отворени или затворени, Умегат продължаваше да излъчва сияние.
— Ти си дякон… не. Свещен си. Нали? — рече Казарил.
Умегат се прокашля извинително.
— Да. От ордена на Копелето. Макар че не заради това съм тук.
— Защо си тук?
— Ще стигнем и до това. — Умегат се приведе напред, взе ножа и почна да реже хляба и сиренето.
— Мислех си… надявах се… чудех се дали не са те изпратили боговете. За да ме насочваш и пазиш.
Устните на Умегат потрепнаха в подобие на усмивка.
— Наистина ли? Аз пък се чудех дали вие не сте изпратен от боговете, за да насочвате и пазите мен.
— О. Това е… това не е много добре. — Казарил се сви на стола си и отпи поредната голяма глътка. — Откога?
— От онзи ден в менажерията, когато гарванът от кулата на Фонса скачаше като побъркан по главата ви и крещеше „Този е! Този е!“. Моят бог е, смея да кажа, дяволски двусмислен понякога, но онова му послание трудно би могло да се сбърка.
— А аз светех ли… тогава?
— Не.
— Кога започнах да, ъъъ, да правя това?
— По някое време след като ви видях за последно, което беше вчера късно следобед, когато се върнахте в Зангре, накуцващ, сякаш ви е хвърлил кон, и преди да ви видя днес в храма. Мисля, че вие имате по-точна представа от мен кога точно е станало. Защо не хапнете, милорд? Не изглеждате добре.
Казарил не беше ял нищо, откакто Бетриз му беше донесла млечната попара по обяд. Умегат изчака гостът му да напълни устата си със сирене и хляб, преди да отбележи:
— Една от многото ми задачи като млад свещен преди да дойда в Кардегос, беше на помощник-следовател към храма. Разследвах случаите на предполагаема магия за смърт. — Казарил едва не се задави, но Умегат продължи ведро: — Или чудо за смърт, ако трябва да се придържаме към теологическата терминология. Разкрихме доста на брой изобретателни фалшификати — обикновено с помощта на отрова, макар че, ъъъ, по-глупавите убийци често прибягваха до не така изтънчени методи. Налагаше ми се да обяснявам, че Копелето никога не екзекутира непокаяли се грешници с кинжал, нито с голям чук. Истинските чудеса бяха значително по-редки, отколкото си мислят хората. Никога обаче не попаднах на автентичен случай, в който жертвата да е била невинна. За да се изразя още по-ясно — чудесата на Копелето са чудеса на справедливост. — Гласът му беше станал по-отчетлив, по-решителен, раболепието се изпаряваше от него заедно с голяма част от мекия му рокнарийски акцент.
— Ааа — измрънка Казарил и отпи нова глътка от виното. „Това е най-умният човек, когото срещнах в Кардегос, а аз три месеца го подминавах само защото носи дрехи на прислужник“. Трябваше все пак да признае, че Умегат очевидно не желае да привлича вниманието към себе си. — Тази ливрея върши почти същата работа като мантия-невидимка, да знаеш.
Умегат се усмихна и отпи от виното си.
— Знам.
— Та… още ли си следовател? — Свърши ли се? Щяха ли да го обвинят, осъдят и екзекутират за опита, макар и неуспешен, да убие Дондо?
— Не. Вече не съм.
— Какво си тогава?
За негово изумление, очите на Умегат се присвиха в израз на мълчалив смях.
— Светец съм.
Казарил го гледа дълго, после пресуши чашата си. Умегат я напълни отново. Тази вечер Казарил беше сигурен в твърде малко неща, но някак не мислеше, че Умегат е луд. Или че лъже.
— Светец? На Копелето?
Умегат кимна.
— Това е… необичайно занятие, особено за рокнариец. Как се стигна до това? — Въпросът му беше тъп, но с две чаши вино на празен стомах, главата му започваше да се върти.
В усмивката на Умегат се промъкнаха тъга и самовглъбеност.
— За вас — истината. Предполагам, че имената вече са без значение. Беше много, много отдавна. Когато бях млад лорд в Архипелага, се влюбих.