— Младите лордове и младите селяни го правят навсякъде.
— Моят любим беше на около трийсет по онова време. Мъж с буден ум и добро сърце.
— О! На Архипелага?
— Там. Не проявявах никакъв интерес към религията. По очевидни причини, той беше квинтарианец. Крояхме планове да избягаме заедно. Аз стигнах до кораба за Бражар. Той не успя. По време на цялото плаване ме мъчеха морска болест и дълбоко отчаяние, научих се — така си мислех тогава — да се моля. Надявах се да се е добрал до някой друг кораб и да се срещнем в пристанищния град, който бяхме избрали за своя цел. Мина повече от година преди да разбера как точно е свършил, разказа ми един рокнарийски търговец, когото и двамата познавахме.
Казарил отпи от виното.
— По обичайния начин?
— О, да. Гениталиите, палците — за да не почита с жест петия бог… — Умегат докосна челото, пъпа, слабините и сърцето, свивайки палеца си зад дланта, както го правеха квадрианците, отхвърляйки петия пръст, който символизираше Копелето. — Езика му отрязали последен, за да има с какво да предаде другите. Той не казал и дума. Умрял като мъченик, на бесилото.
Казарил докосна челото, устните, пъпа, слабините и сърцето си с широко разперени пръсти.
— Съжалявам.
Умегат кимна.
— Дълго време не ми излизаше от главата и все мислех за това. Е, поне в промеждутъците между два запоя. Младост, какво да я правиш. Решението не дойде лесно. Накрая един ден отидох в храма и се предадох. — Той си пое дъх. — И орденът на Копелето ме прие. Даде дом на бездомния, приятели на самотния, чест на презрения. Дадоха ми и работа. Бях… спечелен.
„Храмови свещен“. Умегат пропускаше някои подробности, помисли си Казарил. Четирийсетина години подробности. Но нямаше нищо необяснимо в това един интелигентен, енергичен, отдаден на работата си човек да се издигне по стълбата на храмовата йерархия до такъв висок ранг. Не това, а фактът, че грее като пълна луна над снежно поле, му причиняваше световъртеж.
— Браво. Страхотно. Много похвално. Сиропиталища и, ъъъ, разследвания. А сега ми обясни защо светиш в тъмното. — Или беше пил твърде много, или недостатъчно, мрачно реши той.
Умегат разтърка врата си и подръпна леко опашката си.
— Разбирате ли какво означава да си светец?
Казарил се окашля неспокойно.
— Трябва да си много добродетелен, предполагам.
— Всъщност не. Не е нужно човек да е благочестив. Нито дори добър. — Внезапно на лицето на Умегат се изписа огорчение. — Уверявам ви, че щом веднъж човек премине през… през каквото премине, вкусовете му се променят. Материалната амбиция изглежда несъществена. Алчността, гордостта, суетата, гневът просто стават твърде скучни и не си заслужава да си губиш времето с тях.
— Сластта?
Умегат се оживи.
— Сластта, радвам се да заявя, изглежда, остава до голяма степен незасегната. Или по-скоро любовта. Защото жестокостта и егоизмът, които са част от сластта, постепенно стават отегчителни. Лично аз обаче бих казал, че се касае не толкова за нарастване на добродетелността, колкото за замяната на предишните пороци с пристрастеност към твоя бог. — Умегат пресуши чашата си. — Боговете обичат своите одухотворени мъже и жени така, както художникът обича хубавия мрамор, но въпросът не е в добродетелността, А във волята. Която е длето и чук. Познавате ли класическата проповед на Ордол за чашите?
— Това, дето свещеният разлива вода наляво и надясно? За пръв път я чух, когато бях на десет. Стори ми се много забавно, когато си измокри обувките, но пък тогава бях десетгодишен. Нашият свещен в Казарил обаче обикновено си мрънкаше под носа.
— Следете ме и няма да се отегчите. — Умегат обърна чашата си върху покривката. — Човешката воля е свободна. Боговете не могат да й влияят, така както аз не мога да налея вино в тази чаша през дъното й.
— Не, не хаби хубавото вино! — възнегодува Казарил, когато Умегат посегна към стомната. — Виждал съм да го правят и преди.
Умегат се ухили и дръпна ръката си.
— Но разбрахте ли наистина колко безпомощни се боговете, щом и най-низшият роб може да затвори за тях дверите на сърцето си? А щом може да затвори сърцето си, значи може да се затвори и светът, защото боговете нямат друг достъп до него, освен чрез душите на хората. Ако боговете можеха да си отворят проход насила, тогава хората щяха да са най-обикновени марионетки. Само ако вземат назаем или им бъде предоставен свободно от същество със свободна воля, само тогава могат да се пресегнат през този малък канал и да въздействат на света. Понякога успяват да се пресегнат и през умовете на животни, но слабо и с цената на големи усилия. Растенията… изискват голяма далновидност. Или — Умегат обърна отново чашата си с отвора нагоре и взе стомната — понякога един човек може да се отвори за тях и да ги остави да се излеят през него в света. Той — или тя — свободно отстъпват дара на своята воля на своя бог. И като се отказват от действие, правят действието възможно. — Той вдигна чашата до устните си, изгледа Казарил над ръба й и отпи. После добави: — Вашият свещен не е трябвало да използва вода. Тя просто не задържа достатъчно добре вниманието. Вино. Или кръв, в напръстник. Някаква ценна течност.