Като си допих бирата, вдигнах завесите и се загледах към двора. После се облегнах на перваза й вперих поглед към звездите. Нахлулото чувство за самота ми напомни за сестра ми Розалинда, единственото същество на белия свят, което ме обича. Когато нашата история се разчу (беше напълно невъзможно да се скрие), хората започнаха да си шептят какви ли не гадости. Суетна съм, казваха, и завиждам на сестра си.
Какво пък, аз зная, че не съм себелюбива. Не съм красавица, докато Розалинда е прекрасна. Аз съм тъмнокоса, а тя — изящна блондинка с толкова сини очи, че в тях може да се удави всяка душа. И каквото и да казват, аз я обичам с цялото си сърце.
(Тогава чух неговият глас: „Ти я мразиш, защото е по-красива от теб и защото я обичам повече“. Тръснах глава и гласът млъкна.)
Какво да говорим за ревност… Извадих торбичката, която тя ми даде, и изсипах камъните върху дланта си. Намерих рубина. На слабата звездна светлина изглеждаше синьо-черен, но знаех, че е тъмночервен като устните на Розалинда. („Устни като рубин“ — каза той веднъж и ги погали. — „Създадени за целувки.“) Потръпнах и сложих рубина при останалите. Взех един бисер. „Бисерите са сълзите ти…“ — чух и изсипах камъните обратно в торбичката. Затворих прозорците и вратата, сложих торбичката в пазвата си и се изпънах в леглото. Огънят догаряше, приказките долу утихваха, но дълго не можах да заспя. А когато заспах, потънах в отвратителен сън.
Сънувах, че съм в гората, близо до поляната с кладенеца. Там видях Недра, Повелителката на горите. Вече бях я виждал в тези дрехи — одежди на богата благородна жена. „Момиче, дай ми малко вода да пийна.“ И тогава казах това, което вече бях казвала, и нейният отговор ме стегна като в пръстен, и изтръпнах от ужас, когато изрече проклятието: „Жестока негоднице, наказвам те с магьосничество…“ И като чух думите й, затворих уста с длан.
Но сънят се смени, вече нейната ръка притискаше устата ми и разраняняваше устните ми. „Нито думичка — шепнеше в ухото ми. — Само да гъкнеш…“ Съпротивлявах се, исках да се освободя от ръцете й и не смеех да изрека името й дори на сън. Не трябваше да изричам нито дума.
И тогава се събудих, цялата в студена пот, и разбрах, че се боря с надвесен над мен мрачен силует. Ледени пръсти тършуваха в препаската на блузата ми, опитвайки се да опипат гърдите ми. Или торбичката на Розалинда. Обладана от мъчителен страх, впих зъби в пръстите му. Чух спотаен вопъл, отпусна шепата си и аз седнах, вбесена от ярост.
— Не, няма да го направя само защото го искаш насила!
Той отскочи и притисна гръб о стената. Завесата леко се отметна, квадрат лунна светлина освети лицето му и разпознах един от мъжете, които бяха долу в приемната. Злобата на лицето му се превърна в ужас, докато махаше змията от рамото си. Около мен в постелята се виеха змии и подскачаха жаби. Метнах одеялото върху тях.
— Проклятие Божие! — крещеше онзи, докато удряше змията в стената. После прекрачи перваза и скочи в двора. Като притичах, видях как избяга накуцвайки и се скри зад конюшната.
Крадецът едва ли щеше да вдигне тревога, но аз не можех да рискувам. Взех торбичката, преметнах презрамките, после смъкнах одеялото и го изтръсках през прозореца, опитвайки се да преодолея погнусата си. Змиите и жабите се пльоснаха долу и се разпълзяха в мрака. „Трябва да се простя с надеждата за спокоен сън“ — помислих си, докато се спусках на пръсти надолу по стълбището.
Трябваше да излъжа стопанина, но скоро бях на улицата. Затичах се и се спрях чак извън града. Нито гласове, нито тупуркане подире ми. Въздъхнах дълбоко да се успокоя и се огледах.
Стопанинът рече, че пътеката към пещерата на Недра се отклонява в югозапад. След кратка почивка поех напред.
Когато първите лъчи на изгрева зачервиха небето, се показаха и трите скали, за които той спомена. Свърнах по една просека. Беше тясна и камениста, усукана между дебели стволове на навъсени дървета. Драскаха ме трънливи храсти и спирах през няколко крачки.
Точно преди изгрев се добрах до малка поляна. Пътеката продължаваше само още шест-седем крачки около брега на малка ба̀ра и завършваше до плесенясалия вход на пещера. Входът беше достатъчно висок за човек със среден ръст. Беше тихо, не се чуваха птичи песни и ветрецът не браздеше гладката повърхност на езерцето.
Спрях се до брега, развързах торбата си, наредих встрани разните боклуци от нея и извадих това, което търсех — малка глинена чашка и стомна. Върнах всичко обратно в торбата. После, хванала се за клончето на едно младо дръвче, го наведох ниско, стигнах почти до средата и потопих стомната, за да я напълня с най-чистата и студена вода.