Изправих се бавно да не разплискам водата и предпазливо тръгнах към входа на пещерата с двете съдинки в ръце. Сърцето ми щеше да се пръсне, когато паднах на колене и налях в чашката. Оставих стомната встрани и промълвих:
— Чуй ме, Недра, Повелителко на горите.
Три жаби и четири змии се измъкнаха от гърлото ми и паднаха връз коленете ми. Започна да ми се гади, но потиснах слабостта си. С отвратително съскане змиите слязоха на земята; жабите ме гледаха опулено, докато не ги бутнах със свободната си ръка.
Чух плахи стъпки и отворих очи. Пред входа на пещерата стоеше Недра — не като горда знатна жена, каквато я видях аз, и не като бедна старица, каквато я видя Розалинда. Беше в сива рокля, пристегната здраво на кръста — като жена на фермер. Но вече се бях научила да не вярвам на първото впечатление. Вдигнах очи към изразителното гладко лице и проницателните й очи и треперейки, се наведох над чашката. Около мен подскачаха жаби и съскаха змии.
— Защо си дошла да оскверниш моя праг с тези отвратителни същества? — Гласът й беше вледеняващ, но благ.
Подадох й чашката.
— Велика госпожо, дошла съм да искам прошка и да дам вода за пиене.
Нови змии и жаби изскачаха от устата ми подир всяка дума.
Недра тихичко се разсмя с презрителен смях.
— Веднъж те помолих да ми дадеш вода и ти отвърна, че няма да го направиш само защото те моля. Сега си по-вежлива, но не е ли водата отровена? И не е ли осквернена с жабешка пикня?
Упорито издържах на погледа й и макар думите й да ме нараняваха, не се разплаках и не започнах да моля. Та нали точно тя рече, че имам каменно сърце?
— Не, госпожо — казах простичко. — Аз най-искрено моля вашата прошка. Не исках да ви обидя и не бих изрекла онези думи, ако… ако вашите думи не бяха ми напомнили нещо друго… — Измънках изречението, но гласът ми почти не трепна. Вкусът в устата ми бе отвратителен, сякаш съм пила застояла вода. Жабите подскачаха по коленете и рамената ми, но не им обръщах внимание и държах чашата далеч от тях.
Разбрах, че моите думи я изненадаха, но не изрече онова, което искаше да изрече, само с рязко движение грабна чашата. Затаих дъх, когато я поднесе към устните си и отпи.
Накрая остави чашката и ме изгледа. Устните й бяха влажни. После внезапно започна да се смее, смехът й се понесе по цялата поляна и заглуши крякането на жабите.
— А сега сигурно ще поискаш да те освободя от проклятието си! — И се усмихна презрително.
— Не, госпожо — отвърнах спокойно. — Дошла съм единствено да поискам прошка. Не моля да ме освободите от магията. Това ще бъде невъзможно, защото злото, което ме обрече на тези змии и жаби, влезе в мен много преди да ви срещна. — И пак едва не се задуших, защото от гърлото ми се изсипа цяло родословие жаби.
Тя ме гледаше с изумление, докато една дълга черна змия не допълзя до нея. После нервно махна с ръка й гадините изчезваха.
— Добре де, ще те освободя. Не не завинаги, запомни — допълни мрачно. — Просто искам да си поговорим вътре, а не искам да прогонвам после цялата тази гадория от съдовете и чиниите. — Недра ме хвана за ръка и ме изправи. — Ела.
Преведе ме по тесен проход, свърна вдясно и ме въведе в главната част пещерата. Още не бяхме пресекли прага, когато избухна златисто кълбо от магическа светлина и засия като — мъничко слънце. Огледах се предпазливо. Пещерата приличаше на дом на знахарка. Навсякъде висяха снопчета сушени треви и билки, вдълбаните в стените ниши бяха запълнени с книги. Посочи ми един стол.
— Я ми кажи що за зло беше това? — в гласа й имаше любопитство.
Изненада ме.
— Аз… такова… няма да говоря за него. По-точно, не мога. — Исках да съм спокойна. — Моля ви, не искайте това от мен. — Едва издържах на потресението, че мога да говоря без жаби и змии.
Приближи се към мен, положи студените си пръсти на челото ми и стоя така няколко секунди със затворени очи.
— Можеш да не искаш да говориш — прошепна тя, направи няколко крачки и ми наля чаша вино. — Но не можеш да го забравиш.
— Не мога — нервно стисках и отварях длани върху коленете си. Когато ме докосна по рамото, жадно изпих виното.
Седна до мен и ме загледа как пия.
— Ти искаш да го притиснеш навътре, но то отново се показва, нали?
Кимнах и си поех въздух. Виното беше много силно и веднага ме замая.
— Добре де — рече тя, а гласът й сякаш дойде отдалеч. — Покажи ми своите сънища.
Тук аз смътно осъзнах каква глупачка съм. Явно във виното имаше нещо. Опънах се назад и чашата падна от ръцете ми, пещерата сякаш помръкна, отмита от някакви вълни от мрак. После се появи лъч светлинка, потрепна, уголеми се и освети всичко около мен.