И аз се оказах у дома. У дома! Седя в коридора, сресвам се, на стола до мен мама шие нещо. Чувам тропот на бягащи нозе, после вратата се отваря, връхлита задъханата Розалинда, притиснала до гърдите си стомна. Роклята й отпред е мокра и омачкана.
— Мамо! Грета! О, няма да Повярвате какво ми се случи!
Гледаме я, зяпнали от изненада, защото след всяка нейна дума от устата й се сипят скъпоценни камъни. Сипят се надолу като водопад и блестят пъстроцветно на падащата от прозореца светлина — рубини, топази, брилянти, изумруди, сапфири, аметисти! И при всяко падане се чува лек приятен звук.
— Покрай кладенеца на поляната срещнах една възрастна беднячка — каза, когато успя да си поеме дъх и да остави стомната на пода. — Помоли ме да й дам вода и когато се съгласих и й подадох стомната, тя ме целуна и рече, че заради добротата ми всяка моя дума ще е скъпоценен камък, а сълзите ми — бисери. И когато, мамо, я попитах какви ги говори, разбрах, че всичко е истина! После тя изчезна и разбрах, че е Недра, Повелителката на горите. Просто не е за вярване, ама ето ги камъните и целувката й сияе на челото ми като сребърна звезда…
Мама веднага грабва друга стомна, пъха ми я в ръцете и ме подбутва към вратата.
— По-бързо, Трета! Тичай към кладенеца. А когато дойде сиромахинята, и ти да получиш нейния благослов.
— Ама, мамо… — но тя хлопва вратата под носа ми. Как мога да й кажа, че съм чувала какви ли не истории за Недра и че се страхувам от нея?
Бавно се домъквам до кладенеца с пресъхнали устни. Напълвам стомната и чакам. Мисля си за Розалинда, за падащите от устатата й камъни. Нима Повелителката няма да дойде пак? Значи Розалинда ще остане единствената, получила благослова? Розалинда, на която винаги й върви, любимката на всички и неговата любимка?
И тогава усещам, че вятърът стихва, а птиците спират да пеят. Зад гърба ми се чуват стъпки и нечий глас:
— Дай ми малко водица да пийна, момиче.
Как е възможно? Нима витаещата наоколо магия промени моите усещания толкова много, че вместо боязлива любов усещам ужас? Нима това е паметта на думите? Когато се обръщам, с една обезсилваща се увереност на някакъв безимен страх разбирам, че ще видя Него. „Дай ми малко водица да пийна, момиче“ — каза той тогава, в онази далечна зима, опънат в леглото. Спомням си бледото му и подпухнало лице — предната вечер се върна късно и беше ужасно пиян. „Нима си толкова коравосърдечна дъщеря, че ще ме оставиш да умра от жажда?“ — крещи. Аз покорно му поднасям стомната, но той ме сграбчва, събаря ме на леглото и се мята отгоре ми. Вони на пот и джибри и когато разкъсва дрехите ми, горещият му дъх обгаря бузите ми.
„И нито дума — прошепва в ухото ми. — Само да гъкнеш и…“
От гадните опипвания на ръцете му потъвам в някаква лепкава локва от болка, от отвращение към себе си, от сляп ужас, в мен започва да кряка неговото пъхтене и змията му влиза вътре в мен. Усещам, как тази негова змия хвърля отрова, как тази отрова тръгва по цялото ми тяло и умъртвява всичко, до което се докосва, докато не стигна до сърцето и не го превърна в ледена буца.
— Не! — крещя.
И за разлика от Розалинда, да, за разлика от Розалинда, успявам да се откъсна, съпротивлявам се, дера го с нокти.
— Не! Няма да го направя само защото е насила!
Виковете ми пронизаха мрака, когато отчаяно се измъквах от покрусата. Припламваха някакви огньове. Отново дойдох на себе си в пещерата на Недра. Бях съвсем отпаднала. С длани тя изтри потта от челото ми и ми поднесе друга чашка.
— Ето, пийни.
Беше чаша с вода. Когато отпих, тя ме изгледа унило.
— Умря само месец преди Розалинда да ви види край кладенеца — казах. Внезапно осъзнах, че мога да й разкажа всичко. — Казах на мама, но тя ме наби, защото мислеше, че лъжа. — Спомнях си всичко, въобразявах си, че изпитвам тъга и болка, но усещах само тъпа болка. — Много обичах Розалинда. Но знаех, дори още преди вашето проклятие, че никога повече няма да мога да понеса докосването на мъж и никога няма да повярвам дотолкова, че да го заобичам.
— А Розалинда?
— Тя също не го избегна. — Усмихнах се тъжно. — Вие обикнахте Розалинда и й дадохте благослов, защото беше нежна и добра и каза това, което вие искахте да чуете. Сигурно мама щеше да набие и нея, ако й беше казала истината. И ето какво ще ви кажа — ако моето сърце е от камъни, сърцето на Розалинда е от змии и гадини.
— Но тя се ожени за принц — с болка рече Недра.
— И за това ли знаете? — в началото се изненадах, после се разгневих. — Нима си мислете, че това я прави щастлива? Нима се мрази по-малко само защото я гали принц? — Извадих торбичката и изсипах всичко върху дланта си. — Розалинда ме помоли да ви предам това послание. Това са думите й, това са сълзите й. Даде ми ги, за да знаете, че това е наистина нейното послание. Аз не искам да снемате от мен проклятието, но Линда искрено моли за вашето благоволение.