— Защо?
Забавих отговора си.
— Защото… След всичко, което се случи с нас, аз разбрах — не мога да обичам. Розалинда се опитва, но и тя е изтъкана от съмнения. Когато принцът я гали, казва, че вашият благослов е нейната зестра. А тя си мисли, че той просто се възползва от нея както тат… както го правеше той. — Сложих камъните обратно в торбичката и я дадох на Недра. — Ето, тя ви моли. Ако можеше само да блести сред скъпоценни камъни и винаги да скрива змиите и гадините в себе си, тя никога не би разбрала дали той я обича истински.
Недра взе торбичката и бавно изсипа камъните върху дланта си. Тогава магическата светлина над главите ни стана по-ярка и в центъра на всеки камък припламнаха многоцветни отражения. При всяко докосване на камъчетата те сякаш промълвяха печални слова и ридания.
Когато спря да ги докосва, ръцете й бяха старчески, с бръчки, както тогава — когато е срещнала Розалинда. А върховете на пръстите блестяха, сякаш мокри от сълзи.
— Изпълних молбата на твоята сестра. — Наведе се и ме целуна и усетих тази целувка като сияеща сребърна звезда.
Когато излязох от пещерата, видях слънцето.
— Сега вече можеш да разбереш Розалинда — прошепнах.
Просто думите ми вече отново бяха думи, нищо повече.
Казваха ми, че имам сърце от камък, но тогава плачех и сълзите ми бяха горещи и тъжни. Една от тях се изплъзна от бузата и полетя, а слънцето я освети. За едно блестящо мигновение се превърна в бисер, но после се разби върху мократа ми длан, топла и солена.