Выбрать главу

Стивън Кинг

Проклятието

Глава 1

113

„По-слаб“, прошепна старият циганин със скапан нос на Уилям Халек, докато Халек и жена му, Хайди, излизат от съда. Само тази дума, понесена от лекия му, сладникав дъх: „По-слаб“. И преди Халек да успее да се отдръпне, старият циганин посяга и погалва бузата му с изкривения си пръст. Устните му се разтварят като рана и откриват няколко зъба като разбити надгробни камъни, които стърчат от венците му. Те са черно-зелени. Езикът му се огъва между тях, а после се изплъзва навън, за да оближе хилещите му се горчиви устни.

По-слаб.

Били Халек си спомни за това на подходящо място — докато бе стъпил на кантарчето си с кърпа, увита около кръста, в седем часа сутринта. От долния етаж идваше приятният мирис на яйца с бекон. Трябваше малко да се наведе, за да прочете цифрите върху кантарчето. Е… всъщност трябваше да се наведе повече. Трябваше всъщност да се наведе доста много. Беше едър човек. Прекалено едър, както доктор Хюстън обичаше да се изразява. В случай, че никой друг не ти го е казвал, нека аз да те осведомя, се бе обърнал към него Хюстън при последния му контролен преглед. Човек на твоята възраст, с твоите приходи и навици, навлиза в територията на инфаркта на около трийсет и осем години, Били. Би трябвало да свалиш някой и друг килограм.

Но тази сутрин всичко беше наред. Бе свалил два килограма — от 115 на 113.

Е… кантарчето всъщност бе показало 116 последния път, когато се бе осмелил да стъпи на него и да го погледне внимателно, но тогава бе с панталони, в джобовете му имаше дребни пари, да не говорим за ключовете и за швейцарското военно ножче. А и кантарчето в банята на горния етаж показваше повече. Бе напълно уверен в това.

Като дете, израсло в Ню Йорк, бе чувал, че циганите имат дарбата да предсказват. Може би това бе доказателството. Опита се да се засмее, но успя единствено малко и не особено сполучливо да се усмихне; все още бе твърде рано да се присмива на циганите. Дните щяха да отминат и едва тогава щеше да се види истината — достатъчно възрастен бе, за да знае това. Но в момента усещаше гадене чак до прекалено големия си корем от мисълта за циганите; надяваше се от сърце, че никога в живота си вече няма да срещне нито един циганин. От сега нататък щеше да пропуска гледането на ръка, когато е на гости, и щеше да се придържа към масата за спиритически сеанси. Ако му се искаше дори това.

— Били? — чу се отдолу.

— Идвам!

Облече се, като отбеляза с почти подсъзнателно безпокойство, че въпреки двукилограмовото отслабване панталоните отново го стягаха в кръста. Обиколката му там сега бе точно 107 сантиметра. Беше оставил цигарите в дванайсет часа на Нова година, но си бе платил за това. О, Боже, и то как си бе платил. Слезе на долния етаж с разкопчана яка и незавързана вратовръзка. Линда, четиринайсетгодишната му дъщеря, тъкмо излизаше със съвсем къса поличка и с развяна конска опашка, вързана тази сутрин с предизвикателна кадифена панделка. Държеше книгите си под мишница. Два ярки помпона за физкултурните упражнения, лилав и бял, шумоляха в другата й ръка.

— Довиждане, татко!

— Приятен ден, Лин.

Седна на масата и сграбчи „Уол стрийт джърнал“.

— Любими — каза му Хайди.

— Скъпа — отговори й той величествено и остави вестника с лице надолу в средата на масата.

Тя му поднесе закуската: димяща купчинка бъркани яйца, кейк със стафиди, пет тънки резена бекон. Вкусни неща. Тя се вмъкна срещу него на мястото си за закуска и запали една от дългите си цигари. Януари и февруари бяха минали в напрежение — с прекалено много „обсъждания“, които бяха всъщност прикрити кавги; с прекалено много нощи, когато бяха заспивали гръб до гръб. Но накрая бяха се споразумели — тя бе престанала да го врънка за килограмите му, а той вече не я джафкаше за навика й да пуши по пакет и половина на ден. Това бе допринесло пролетта да мине сравнително спокойно. А освен личното им помиряване, се бяха случили и други хубави неща. Халек например бе повишен. „Грийли, Пенчли и Киндър“ вече стана „Грийли, Пенчли, Киндър и Халек“. Майката на Хайди най-после бе изпълнила отколешната си заплаха да се върне във Вирджиния. Линда най-накрая бе станала младши майстор в училищния физкултурен тим, а за Били това бе голямо облекчение — имаше случаи, когато си мислеше, че сцените на Линда ще го докарат до нервен срив. Всичко вървеше просто отлично.

После в града дойдоха циганите.

„По-слаб“, бе казал старият циганин и защо, по дяволите, имаше такъв нос? Сифилис? Рак? Или нещо още по-страшно — като проказа? И защо впрочем не зарежеш това нещо? Не можеш ли просто да го забравиш?