Един младеж изскочи от микробус фолксваген и започна да жонглира с неестествено големи фигури от боулинг. ВСЕКИ ТРЯБВА ДА ВЯРВА В НЕЩО, пишеше върху тениската на младежа, И СЕГА АЗ ВЯРВАМ, ЧЕ ЩЕ ИЗПИЯ ОЩЕ ЕДНА БИРА. Децата на Феървю се затичаха към него като привлечени от магнит и развълнувано запищяха. Под ризата на младежа играеха мускули, а един гигантски Христов кръст подскачаше върху гърдите му. Майки от Феървю събраха някои от децата и ги отнесоха. Други майки не бързаха толкова. По-големите деца от града се приближиха към циганчетата, които спряха играта си, за да ги наблюдават. Градски деца, казваха тъмните им очи. Навсякъде, където ни извеждат пътищата, виждаме градски деца. Знаем очите и прическите ви; знаем как скобите за изправяне на зъбите ви ще проблеснат на слънцето. Ние самите не знаем къде ще бъдем утре, но знаем къде ще бъдете вие. Не ви ли отегчават все същите места и все същите лица? Ние мислим, че ви отегчават. Мислим, че затова накрая винаги ни намразвате.
Били, Хайди и Линда Халек бяха там тогава — два дни преди Халек да блъсне и да убие старата циганка на по-малко от половин километър от това място. Този ден бяха обядвали сред природата и сега чакаха да започне първият пролетен концерт на духовия оркестър. Повечето от останалите бяха дошли този ден в парка по същата причина — факт, който циганите без съмнение знаеха.
Линда се изправи, изтърси дънките си като на сън и тръгна към младежа, който жонглираше с фигурите от боулинг.
— Линда, стой тук! — рязко й нареди Хайди. Ръката й хвана яката на пуловера и я подръпваше, както често правеше, когато беше разтревожена. Халек си мислеше, че тя дори не го съзнава.
— Защо, мамо? Нали е карнавал… поне аз така си мисля.
— Цигани са — отвърна Хайди. — Стой настрана. Те всички са мошеници.
Линда изгледа първо майка си, а после и татко си. Били сви рамене. Линда стоеше, без да съзнава изпълненото си с желание изражение, помисли си Били, както и Хайди не съзнаваше, че е хванала яката си и ту я вдига притеснено към гърлото си, ту я сваля надолу.
Младежът върна фигурите си от боулинг една по една в отворената странична врата на микробуса, а едно усмихнато тъмнокосо момиче с почти неземна красота му подхвърли един след друг пет индиански стика. Младежът започна да жонглира с тях, като се усмихваше и от време на време подхвърляше един от стиковете под ръката си и тогава извикваше „Хой!“.
По-възрастен мъж с гащиризон и карирана риза започна да раздава стрелички. Красивото момиче, което бе хванало фигурите от боулинг и бе подхвърлило индианските стикове, сега с лекота изскочи от вратата на камиона със статив в ръка. Докато го закрепваше, Халек си помисли: Ще ни покаже някои лоши морски пейзажи, а може би и портрети на президента Кенеди. Но вместо рисунка, тя постави на статива мишена. Някой отвътре й подхвърли прашка.
— Джина! — викна младежът, който жонглираше с индианските стикове. Ухили се широко, като разкри липсата на няколко предни зъба. Линда рязко седна. Представата й за мъжка красота бе оформена от постоянното гледане на телевизия и сега хубостта на младежа за нея бе помрачена. Хайди престана да си играе с яката на дрехата си.
Момичето подхвърли прашката на момчето. То пусна един от стиковете и започна вместо него да подхвърля прашката. Халек си спомни, че бе помислил — това сигурно е почти невъзможно. Момчето го направи два-три пъти, после й метна прашката обратно и някак си успя да вдигне изпуснатия стик, докато задържаше останалите във въздуха. Тук-таме изръкопляскаха. Някои от местните жители се усмихваха — самият Били също, — но повечето гледаха недоверчиво.
Момичето се отдалечи от поставката с мишената, извади няколко топчета от джоба си и бързо изстреля три право в центъра — плоп, плоп, плоп. Скоро бе заобиколена от момчета (и няколко момичета), които започнаха настойчиво да искат и те да опитат. Тя ги подреди, като ги организираше бързо и ефикасно, сякаш бе учителка от детската градина, която подготвя децата за тоалетната по време на междучасието в 10,15. Две циганчета приблизително на годините на Линда изскочиха от стар фургон и започнаха да ровят из тревата, за да съберат употребената амуниция. Приличаха си като две капки вода, очевидно бяха близнаци. Единият носеше златна халка на лявото си ухо, а брат му носеше съща такава на дясното. Дали по това ги различава майка им, помисли си Били.
Никой нищо не продаваше. Бяха предпазливи. Нямаше и мадам Азонка, която да гледа на карти.