Или може би някое бързо, екзотично похождение, помисли си Халек. Отново си спомни за плисетата от полата на момичето, когато се качваше в микробуса. Как се движеше тя? Отговори си наум: Като океана, който се подготвя за бурята, ето как.
— Продават ли на хората наркотици?
В наши дни не ти трябва да купуваш наркотици от циганите, мила; можеш да си ги вземеш от двора на училището.
— Може би хашиш — отговори й — Или опиум.
Беше дошъл в тази част на Кънетикът още като момче и бе останал тук — във Феървю или в съседния Нортпорт. Почти двайсет и пет години не бе виждал никакви цигани… откакто беше малко дете в Северна Каролина, когато загуби пет долара — джобните си пари, които бе спестявал от три месеца, за да купи подарък за рождения ден на майка си — при игра на колелото на съдбата. Предполагаше се, че не е разрешено на деца под шестнайсет години да играят, но — естествено — ако човек разполагаше с монетите или с дългите зеленички, можеше да отиде и да ги заложи. Някои неща никога не се променят, помисли си той, и преди всичко старата поговорка, че когато говорят парите, всичко друго мълчи. Ако преди днешния ден го бяха питали, би свил рамене и би казал, че пътуващите цигански кервани сигурно вече са изчезнали. Идваха отникъде и така си тръгваха — като глухарчетата. Правеха сделки, доколкото можеха, а после изчезваха от града с долари в мазните си портмонета. Печелеха по начин, презиран и от самите тях. Но оцеляваха. Хитлер се бе опитал да ги изтреби заедно с евреите и хомосексуалистите, но те навярно можеха да надживеят хиляди хитлеровци.
— Мислех, че общинският парк е за всички — настояваше Линда. — Така ни учат в училище.
— Е, в известен смисъл е така — отговори Халек. — „Общински“ значи употребяван общо от гражданите. От данъкоплатците.
Бам! Лъжа № 2. Тази идея е отхвърлена през 1931, когато група бедни фермери от картофените плантации издигнали бедняшко селище в самия център на Луистън, щата Мейн. Градските власти подали жалба в Рузвелтовия върховен съд, но делото им дори не стигнало до заседателната зала. Станало така, защото настанили селището си в парка Петингил, а той бил общинска собственост.
— Същото е и когато пристигне някой цирк — подсили мисълта си той.
— А циганите защо не са си взели разрешително, татко? — Гласът й вече бе сънлив. Слава Богу.
— Е, може би са забравили.
Но и никой изобщо не би им го дал, Лин. Не и във Феървю. Не, щом общинският парк се вижда от Лантърн драйв и от градския клуб, не, щом този изглед е част от онова, за което си платил — заедно с частните училища, където децата учат програмиране на чисто нови компютри „Епъл“ и „ТРС-80“, заедно със сравнително чистия въздух и спокойствието през нощта. Пътуващ цирк може. Великденските тържества са още по-добри. Но цигани? Вземай си шапката и да те няма! Познаваме мръсотията веднага щом я видим. Не че самите ние я докосваме, Боже, не! Имаме си домашни прислужници и пазачи, които изхвърлят мръсотията от къщите ни. А покаже ли се в общинския парк, имаме си Хоупли. Но тези истини не са за момиче от прогимназията, помисли си Халек. Това, са истини, които се научават в гимназията и в колежа. Може би ще ги научиш от другарките си в колежанския женски клуб, а може би просто ще си дойдат, като късовълнови предавания от космоса. Те не са като нас, мила. Не ги доближавай!
— Лека нощ, татко.
— Леща нощ, Лин.
Целуна я пак и излезе.
Дъждът, подет от внезапен силен порив на вятъра, зачука по прозорците на кабинета и Халек се събуди като от дрямка.
Те не са като нас, мила, помисли си отново и се изсмя на глас в тишината. Звукът го уплаши, тъй като само откачените се смеят сами в стаята. Те го правят непрекъснато и тъкмо затова са откачени.
Те не са като нас.
И никога да не беше вярвал в това преди, сега му вярваше.
Сега, когато беше По-слаб.
Халек гледаше как медицинската сестра на Хюстън взема едва-две-три ампули кръв от лявата му ръка и ги поставя в количката като яйца в картон. Преди това Хюстън му бе дал три талона за вземане на изпражнения и му бе казал да ги предаде после. Халек ги сложи мрачно в джоба си, след което се наведе за изследването на ануса, като се ужасяваше от унижението, а то както винаги, бе нещо повече от дребно неудобство. Чувството, че го обсебват. Че нахълтват в него.
— Отпусни се. — Хюстън нагласи тънката гумена ръкавица. — Докато не усещаш и двете ми ръце на раменете си, всичко е наред.
И се засмя от сърце.