Звуците се надигнаха в гърлото му — смях, който звучеше като нищене, или пищене, което звучеше като смях, пък и какво значение имаше кое от двете?
На кого мога да кажа? Мога ли да кажа на Хайди? Ще ме помисли за луд.
Но Халек никога през живота си не се бе чувствувал по-нормален.
Външната врата на тоалетната шумно се отвори.
Халек бързо се прибра в кабинката и уплашено я заключи.
— Били? — Беше Джон Паркър, помощникът му.
— Тук съм.
— Бойнтън скоро ще се върне. Да не ти е лошо?
— Добре съм — отговори той със затворени очи.
— Газове ли имаш? Нещо с корема ли?
Да, коремът ми е наистина.
— Трябва да пусна едно писмо. Ще дойда след минута-две.
— Добре.
Паркър излезе. Халек съсредоточи вниманието си върху колана. Не можеше да се върне в залата при съдията Бойнтън, като придържа панталоните си през джобовете на сакото. Какво, по дяволите, трябваше да направи?
Изведнъж се сети за швейцарското си военно ножче — доброто старо военно ножче, което по-рано винаги вадеше от джоба си преди да се претегли. В доброто старо време преди циганите да дойдат във Феървю.
Никой не ви е канил тук, задници такива — не можахте ли просто да отидете в Уестпорт или в Стратфорд?
Извади ножчето и бързо проби седма дупка в колана. Беше неравна и неугледна, но вършеше работа. Халек закопча колана, сложи си сакото и излезе от кабинката. За първи път осъзна колко много се мятат панталоните около краката му — около тънките му крака. Дали са ме видели и други хора, запита се с ново парещо притеснение. Да са видели колко дрехите ми не са по мярка? Да са видели и да са се престрували, че не са? Да говорят…
Наплиска лицето си с вода и излезе от тоалетната.
Тъкмо се върна в залата, когато Бойнтън влезе размахал черната си пелерина. Той погледна строго към Били, който направи леко извинително движение. Бойнтън не промени изражението си — извинението определено не се приемаше. Монотонното говорене отново започна. Били изкара някак си деня.
Застана на кантарчето вечерта, след като и Хайди, и Линда бяха заспали, и погледна, без да вярва на очите си. Гледа дълго, дълго време.
86.
Глава 9
83
Следващия ден излезе и си купи дрехи; купи ги трескаво, като че ли новите дрехи, които са му по мярка, щяха да разрешат всичко. Купи си също и нов, по-малък колан. Осъзна, че хората бяха спрели да го поздравяват с отслабването; кога ли бе започнало това? Не знаеше.
Облече си новите дрехи. Ходеше на работа и се връщаше вкъщи. Пиеше прекалено много, искаше си допълнително ядене, от каквото нямаше нужда и което му тежеше на стомаха. Измина една седмица и новите дрехи вече не изглеждаха спретнати и стегнати; бяха започнали да провисват.
Като се приближаваше към кантарчето в банята, сърцето му така се разтуптяваше, че очите му пулсираха и го заболяваше глава. По-късно откри, че е разкървавил долната си устна от прехапване. Образът на кантарчето бе придобил по детински ужасяващи отсенки в съзнанието му — кантарчето беше станало злия дух в живота му. Стоя пред него може би три минути, като силно хапеше долната си устна, без да усеща нито болка, нито соления вкус от кръвта в устата си. Беше вечер. На долния етаж Линда гледаше „Компания от трима“ по телевизията, а Хайди попълваше седмичната сметка за домакинството върху компютъра „Комодоре“ в кабинета на Халек.
Озова се върху кантарчето почти с подскок.
83.
Усети, че стомахът му изведнъж силно се преобръща и в миг на отчаяние беше сигурен, че ще повърне. Мрачно се пребори да задържи вечерята си — храната и топлите й здравословни калории му бяха нужни.
Накрая прилошаването отмина. Сведе поглед към разграфеното прозорче, като тъжно си спомни думите на Хайди — Не показва повече, показва по-малко. Спомни си и Майкъл Хюстън, който му каза, че при 98 все още е над десет кила повече от оптималното си тегло. Не и сега, Мики, уморено си помисли. Сега съм… По-слаб.
Слезе от кантарчето, съзнавайки, че изпитва известно облекчение — облекчението на осъдения на смърт затворник, който вижда, че палачът и свещеникът се появяват в дванайсет без две минути, знае, че краят е дошъл и губернаторът на щата няма да позвъни, за да отмени изпълнението на присъдата. Трябваше да се мине през някои формалности, разбира се, да, но това бе всичко. Беше истина. Ако разкажеше на хората, биха помислили, че или се шегува, или е луд — хората не вярваха вече в циганските проклятия или може би никога не са вярвали; циганите бяха определено декласирани в днешния свят, в който стотици морски пехотинци се връщаха в ковчези от Ливан и в който, сред другите съмнителни чудеса, можеше да се види как петима арестанти от ИРА гладуват до смърт, но въпреки това беше вярно. Бе убил жената на стария циганин със скапания нос и другарят му по голф, добрият стар мераклия на цици съдията Кари Росингтън, го бе освободил, без дори да го чукне по китката, така че старият циганин бе решил да наложи собственото си правосъдие върху дебелия адвокат от Феървю, чиято жена бе избрала неподходящ ден, за да му достави за първи и единствен път удоволствие с ръка в движещата се кола. Правосъдие, каквото неговият рядко срещан приятел Джинели би оценил.