Халек изгаси лампата в банята и се спусна на долния етаж, като си мислеше за осъдените на смърт затворници, които извървяваха последните си метри. Няма нужда от превръзка за очите, очите… но някой има ли излишна цигара? Той тъжно се усмихна. Хайди седеше на бюрото му със сметките отляво, светещия екран пред нея, а чековата й книжка от банката „Марин Мидландс“ бе закрепена на клавиатурата като нотен лист. Достатъчно позната картина поне за една вечер през първата седмица от месеца. Но сега тя нито вписваше сумите от чековете, нито преглеждаше цифрите. Само седеше с цигара в ръка и когато се извърна към него, Били видя такава тъга в очите й, че почти се зашемети.
Отново си помисли за подборното възприемане, за странния начин, по който съзнанието не възприема онова, което не иска… като непрекъснатото стесняване на колана, за да може да придържа широките ти панталони около смаляващия се кръст или кафявите кръгове под очите на жена ти… или отчаяния въпрос в тези очи.
— Да, все още отслабвам — призна си той.
— О, Били — възкликна тя, като въздъхна дълго и разтреперано. Все пак изглеждаше малко по-добре и Халек допускаше, че се радва, защото всичко бе казано. Не бе посмяла да го спомене, точно както и никой в кантората не бе се осмелил да го каже: Дрехите ти са започнали да изглеждат като че ли са взети от Омар, майстора на палатки, Били, момчето ми… Да не би да ти расте нещо, а? Някой те е ударил със старата ракова пръчка, така ли е, Били? Имаш си чудесен стар тумор, черен и сочен, една скапана човешка отровна гъба някъде в тялото ти, която те изсмуква. О, не, никой не ти говори тия глупости, оставят те да си ги откриеш сам. Някой ден, когато си в съда, започват да ти падат панталоните, щом се изправиш и кажеш „Ваша милост, възразявам“ в добрата традиция на Пери Мейсън, а никой не ти казва и думичка.
— Да — повтори той и се позасмя, като че ли да се прикрие.
— И колко?
— Според горното кантарче съм станал осемдесет и три.
— О, Боже!
Той кимна към цигарите й:
— Може ли да си взема една?
— Да, щом искаш. Били, не казвай и дума за това на Линда, нито думичка!
— Не е нужно — отговори й и си запали цигара. От първото дръпване му се зави свят. Нищо, замайването беше приятно. По-добро от немия ужас, с който бе придружен краят на подборното възприемане. — Тя знае, че отслабвам. Това си личи от изражението й. Просто не знам какво съм гледал аз до тази вечер.
— Трябва отново да се видиш с Хюстън. — Изглеждаше много уплашена, но обърканият израз на съмнение и тъга вече го нямаше в очите й. — Метаболичните изследвания…
— Хайди, слушай — започна той… и спря.
— Какво? — попита тя. — Какво, Били? За миг той почти щеше да й каже, щеше да й каже всичко.
Нещо го спря и по-късно не беше сигурен какво точно беше… освен че за миг, както бе седнал на ръба на бюрото си, обърнат към нея и към дъщеря им, която гледаше телевизия в другата стая, запалил една от нейните цигари, той за един внезапен див миг изпита омраза към Хайди.
Споменът за онова, което се бе случило — което и в оня момент се случваше — току преди старата циганка да изскочи на улицата, се върна в съзнанието му с най-големи подробности. Хайди се бе преместила при него и бе сложила лявата си ръка на раменете му… и тогава, почти преди той да осъзнае какво става, бе разкопчала дюкяна му. Почувствува пръстите й, леки и, о, така сръчни, да се плъзгат през отвора, а после и през цепката на гашетата му.
В юношеството си Били Халек понякога бе злоупотребявал (с потни ръце и леко изпъкнали очи) с онова, което връстниците му наричаха „книги за ръката“. И понякога в тези „книги за ръката“ „разгорещената мацка“ обгръщаше със „знаещи пръсти“ нечий „втвърдяващ се член“. Това бяха, разбира се, само отпечатани пубертетски мечти… макар че тук беше Хайди, тук собствената му жена бе стиснала втвърдяващия му се член. И, по дяволите, започваше да го възбужда. Бе я погледнал изненадан и бе видял закачлива усмивка по устните й.