— Хайди, какво…
— Шшт. Не казвай нищо.
Какво й бе станало? Никога досега не бе правила такова нещо и Халек би могъл да се закълне, че такава мисъл дори не бе й идвала наум. Но бе го направила и старата циганка бе изскочила…
О, кажи си истината! След като очите ти са започнали да се отварят, би могъл да ги отвориш докрай, не мислиш ли? Няма нужда сам да се заблуждаваш — прекалено късно е за това. Само фактите, госпожо.
Добре, фактите. Факт беше, че неочакваната постъпка на Хайди го бе възбудила страхотно, навярно защото беше неочаквана. Той бе посегнал към нея с дясната си ръка и тя бе издърпала полата си, като разкри чифт съвършено обикновени жълти гащички. Тези гащички никога не го бяха възбуждали преди, но сега го възбуждаха… или може би начинът, по който си бе издърпала полата, го бе възбудил; тя никога преди не бе правила и това. Факт беше, че около осемдесет и пет процента от вниманието му се бе отклонило от карането, макар че в девет от десет подобни случая, нещата и така биха минали нормално; в работно време улиците на Феървю са не само тихи, те направо са заспали. Но както и да е, факт беше, че той не се намираше в девет от десет подобни случая, а именно в своя. Факт беше, че старата циганка не се бе стрелнала между субарото и файърбърда със състезателната линия; факт беше, че тя просто излезе между двете коли, като носеше пълна с покупки чанта в кокалестата си ръка на петна — пазарска чанта, каквито жените често носят, когато излизат на покупки по главната улица на селото. Имаше кутия с прах за пране „Дъз“ в пазарската чанта на циганката; това Халек си спомняше. Не бе се огледала, наистина беше така. И последният факт беше, че Халек просто не караше с повече от петдесет километра в час и трябва да е бил поне на петдесет метра от циганката, когато тя се изпречи пред олдсмобила му. Достатъчно време, за да спре, ако контролира положението. Но факт беше и това, че той всеки момент щеше да получи бурен оргазъм и почти цялото му съзнание бе съсредоточено под кръста му, докато ръката на Хайди се свиваше и отпускаше, плъзгаше се нагоре и надолу, като го търкаше бавно и прекрасно, спираше, отново се свиваше и отпускаше. Реакцията му бе безнадеждно бавна и безнадеждно закъсняла, а ръката на Хайди го бе стегнала, задушавайки оргазма, предизвикан от шока, за една безкрайна секунда на болка и удоволствие, които бяха неизбежни и все пак ужасни.
Такива бяха фактите. Но почакайте за секунда! Почакайте, драги приятели и съседи! Имаше още два факта, нали? Първият факт беше, че ако Хайди не бе избрала тъкмо този ден, за да пробва малката си автоеротика, Халек би бил напълно във форма и с отговорност като водач на МПС и олдсмобилът би спрял поне на три метра от старата циганка, би спрял със скърцане на спирачки, което би накарало майките, разхождащи с колички бебетата си из парка, да вдигнат бързо глава. Той би изкрещял на старицата „Не гледаш ли къде вървиш?“, а тя би го изгледала с някаква глупава уплаха и неразбиране. Той и Хайди, с разтуптени сърца, биха я проследили с поглед как пресича улицата. Може би Хайди би отронила и някоя сълза заради прекатурените пакети с бакалски стоки в багажника и заради оцапания мокет.
Но всичко щеше да бъде наред. Нямаше да има нито предварително дело, нито стар циганин със скапан нос, който да чака отвън, за да погали бузата на Халек и да прошепне ужасното си проклятие. Това беше първият спомагателен факт. Вторият спомагателен факт, произтичащ от първия, бе, че всичко това отвеждаше право към Хайди. За всичко бе виновна тя. Не беше я молил да прави онова, което направи, не беше й казал: „Виж какво! Защо не ме повъзбудиш малко, докато си караме към къщи, Хайди? Цели пет километра са, имаш време.“ Не. Тя просто го бе направила… и, ако се чудите, бе избрала най-неподходящия момент.
Да, вината бе нейна, но старият циганин не го знаеше и Халек бе получил проклятието, Халек бе отслабнал с общо трийсет и един килограма, а тя си стоеше там — имаше кафяви кръгове под очите и кожата й бе прекалено бледа, но кафявите кръгове нямаше да я убият, нали? Нито път бледата кожа. Старият циганин не бе докоснал нея.
Така че мигът, когато би могъл да й признае страховете си, когато просто би могъл да й каже: Мисля, че слабея, защото съм прокълнат — този миг отмина. Мигът на груба и чиста омраза, емоционалната канара, изстреляна от подсъзнанието му като от груб и примитивен катапулт, отмина заедно с него.