Може би тъкмо тогава съзнателно възприех какво ми е казал, отговаряше Халек. Но…
И така спорът се разгаряше.
Но дори причините да бяха психологически, дори и да отразяваха силата на сугестологията, оставяше въпросът какво да предприеме. Как можеше да се пребори? Имаше ли начин да се помисли отново за дебел? Да предположим, че отидеше при хипнотизатор — по дяволите, при психиатър! — и му обяснеше проблема. Докторът би го хипнотизирал и би го убедил сугестологично, че проклятието на стария циганин е невалидно. Можеше и да стане.
Или, разбира се, можеше и да не стане.
Две вечери преди определения му за клиниката „Гласман“ ден Били застана на кантарчето и загрижено погледна цифрите — 79 тази вечер. И докато гледаше, съвсем естествено му дойде наум — така както в съзнанието се появяват неща, обмисляни подсъзнателно дни и седмици, — че човекът, с когото наистина трябва да говори за шантавите си страхове, е съдията Кари Росингтън.
Росингтън беше мераклия за цици, като се напиеше, но като трезвен проявяваше съчувствие и разбиране… поне донякъде. Освен това беше сравнитеяно дискретен. Възможно бе, допускаше Халек, при някое събиране на чашка (а като всички останали постоянни величини във физическата вселена — изгрева от изток, залеза на запад, периодичното появяване на Халеевата комета — някъде в града след девет часа вечерта хората се наливаха с коктейли манхатън, вадеха зелени маслини от мартинито си и, доста вероятно, сграбчваха циците на чуждите жени) съдията да се разприказва за параноичните мисли на стария Били Халек относно циганите и проклятията; предполагаше обаче, че Росингтън би се поколебал да се впусне в тази история дори и да е на градус. Не че бе извършено нещо незаконно на предварителното дело; бе наистина обикновена процедура в градския съд, но не бяха призовани свидетели, нито бях поискани допълнителни показания. Въпреки това подобни дела криеха потенциална опасност и старите кримки като Кари Росингтън избягваха разискването на подобни случаи. Винаги беше възможно — малко вероятно, но все пак възможно — да се повдигне въпросът защо Росингтън не се е оттеглил от това дело. Или факта, че полицията не е направила алкохолна проба на Халек на място, след като е станало ясно кой е водачът (и коя е жертвата). Нито пък Росингтън бе запитал от председателското място защо тази важна съставка от процедурата е била пренебрегната. Имаше и други проучвания, които би могъл да направи, но не го е сторил.
Да, Халек мислеше, че Кари Росингтън ще запази тайната около разказа му, поне докато историята с циганите се позабрави… до пет или, да кажем, седем години. Но сега Халек се тревожеше за тази година. При неговото темпо, преди края на лятото щеше да изглежда като беглец от концентрационен лагер.
Облече се бързо, слезе на долния етаж и взе едно леко сако от гардероба.
— Къде отиваш? — попита Хайди, която излизаше от кухнята.
— Навън — отговори Халек. — Ще се върна скоро.
Лида Росингтън отвори вратата и изгледа Халек, като че ли никога не го бе виждала — лампата от коридора зад нея освети изпитите й, но аристократични скули, черната коса, която бе силно пристегната назад и сред която личаха първите бели кичурчета (Не, помисли си Халек, не бели, сребърни… У Лида не може да има нещо толкова плебейско като бяла коса), тревистозелената рокля „Диор“, скромна рокличка, която навярно не е струвала повече от хиляда и петстотин долара.
Погледът й го накара да почувствува силно неудобство. Дали съм отслабнал толкова, че вече дори да не ме познава, запита се той, но въпреки отскорошното му параноично отношение към външния му вид, това му се видя малко вероятно. Лицето му бе по-слабо, около устата му имаше нови бръчици от притеснение, а под очите му от безсъние се бяха образували безцветни торбички, но иначе си беше същият стар Били Халек. Декоративната лампа от другата страна на предния двор на Росингтънови (копие от ковано желязо на нюйоркска улична лампа от осемдесетте години на миналия век, колекцията „Хоршоу“, 687 долара плюс пощенските разноски) светеше съвсем слабо насам, а и той беше със сако. Наистина не би могла да види колко много е отслабнал… или можеше?