— Лида? Аз съм Бил. Бил Халек.
— Разбира се. Здрасти, Били.
И все пак ръката й се въртеше под брадичката, наполовина свита в юмрук, и докосваше горната част на шията й с въпросителен, замислен жест. Макар че чертите и бяха забележително гладки за петдесет и деветте й години, пластичните операции на лицето не бяха успели да подобрят много шията й — кожата там бе отпусната и малко провиснала.
Може да е пияна. Или… Помисли си за Хюстън, който деликатно смъркаше боливийския си кокаин. Наркотици? Лида Росингтън? Трудно е да се повярва това за някои, който при висока игра на покер ще тегли една карта при двата си ниски чифта… и ще спечели. А след всичко това си каза: Тя е уплашена. Отчаяна. Какво е това? И дали не е някак свързано с преживяваното от мен?
Това бе лудост, разбира се… и все пак той изпитваше почти отчаяна нужда да знае защо устните на Лида Росингтън са така здраво стиснати, защо — дори в слабата светлина и въпреки най-добрата козметика, каквато можеше да се намери — кожата под очите й изглеждаше почти толкова провиснала и обезцветена колкото неговата собствена, зашо ръката, която сега си играеше с деколтето на роклята й „Диор“, леко потрепваше.
Били и Лида Росингтън се гледаха в пълно мълчание може би петнайсет секунди… и после проговориха почти едновременно:
— Лида, Кари вкъщи…
— Кари го няма, Били. Той…
Тя се спря. Той й направи знак да продължи.
— Извикаха го близките му в Минесота. Сестра му е много болна.
— Интересно — отбеляза Халек, — защото Кари няма никакви сестри.
Тя се усмихна. Опита се да го направи по благовъзпитания, присторен начин, който учтивите хора пазят за онези, които са били груби непреднамерено. Не можа да стане — беше просто обтягане на устните, повече гримаса отколкото усмивка.
— Сестра ли казах? Всичко това бе много уморително за мен — за нас. Брат му, искам да кажа. Неговият…
— Лида, Кари е единствено дете — внимателно я прекъсна Халек. — Говорихме си за роднините един следобед, докато пиехме в клуба „Хастър“. Трябва да е било… о, преди четири години. „Хастър“ изгоря скоро след това. Сега на това място е големият магазин, „Кралят в жълто“. Дъщеря ми си купува дънките оттам.
Не знаеше защо продължава; навярно се стремеше да я отпусне по този начин. Но сега, в светлината от коридора и под отблясъците на лампата от ковано желязо в двора, той видя ярката диря от сълзата, която се бе стекла от дясното й око почти до ъгълчето на устата. Нещо блесна и под лявото й око. Докато я гледаше, думите му се преплетоха и той смутено спря, а тя бързо примигна и сълзата преля. Втора ярка диря се появи върху лявата й буза.
— Върви си — прошепна тя. — Просто си върви, Били, а? Не ми задавай въпроси. Не искам да им отговарям.
Халек я погледна и видя известна непреклонност в очите й, под напиращите сълзи. Нямаше намерение да му каже къде е Кари. И с импулс, който не разбра нито тогава, нито по-късно, без предварителна мисъл или намерение да спечели нещо, той разкопча сакото си и го задържа отворено като за показ. Чу я да ахва учудено.
— Погледни ме, Лида — подкани я. — Отслабнал съм трийсет и пет килограма. Чуваш ли? Трийсет и пет килограма!
— Нямам нищо общо с това! — викна тя с нисък рязък глас. Лицето й доби болнав пръстен цвят; петънцата руж изпъкнаха на бузите й като на клоун. Очите й гледаха студено. Устните й се бяха отдръпнали от съвършено поддържаните зъби в ужасена гримаса.
— Не, но трябва да говоря с Кари — настояваше Халек. Доближи се до първото стъпало на входната врата, като още държеше сакото си отворено. И наистина е така, помисли си. Не бях сигурен преди, но вече съм. — Моля ти се, кажи ми къде е той, Лида. Тук ли е?
Тя му отговори с въпрос и за миг дъхът му спря. Посегна към перилото до вратата с изтръпнала ръка.
— Циганите ли са виновни, Били?
Накрая той успя да поеме дъх в стегнатите си дробове. Чу се като тихо хрипане.
— Къде е той, Лида?
— Отговори първо на моя въпрос. Циганите ли са виновни?
След като бяха стигнали дотук — до възможността да го каже на глас, — той откри, че му е трудно да събере сили да го направи. Преглътна — преглътна силно — и кимна:
— Да. Мисля, че е така. Проклятие. Нещо като проклятие. — Той замълча. — Не, не нещо като. Това е глупаво увъртане. Мисля, че върху мен тежи циганско проклятие.
Изчака я да избухне в предизвикателен смях — беше чувал така често тази реакция в сънищата и в догадките си, — но раменете й само се приведоха, а главата й се наклони. Беше олицетворение на унинието и тъгата и въпреки наново обзелия го страх, Халек изпита мъчително, почти болезнено съпричастие към нея — към объркването и ужаса й. Изкачи се на второто и на третото стъпало, докосна внимателно ръката й… и бе удивен от ярката омраза, изписана на лицето й, когато тя вдигна глава. Той отстъпи изведнъж, като примигваше… и трябваше да сграбчи перилото, за да не се препъне по стълбите и да падне по задник. Изразът й отразяваше точно онова, което той бе изпитвал към Хайди тогава. А това, че тя трябваше да гледа тъкмо него с такъв израз, му се струваше и необяснимо, и заплашително.