Лида видяла, че твърдата жълта кожа (люспите — нямало вече как да мисли за тях като за нещо друго) вече покривала по-голямата част от гръдния кош на Кари и целия му корем. Била грозна и силно изпъкнала като изгорена тъкан. Пукнатините вървели в зиг-заг навсякъде, където човек определено нямал желание да погледне. И макар в началото да можело да се помисли, че пукнатините са безразборно разхвърляни като улеи в яма от бомба, след миг безпомощните очи долавяли, че не било така. При всеки ръб жълтата кожа се издигала малко повече. Люспи. Не люспи на риба, а големи груби люспи на влечуго, като на гущер, алигатор или игуана.
Кафявата извивка на лявото му зърно все още се показвала, а останалата му част я нямало, била погребана под жълто-черната черупка. Дясното зърно изцяло липсвало, а извитият гребен на странната нова кожа се простирал около и под подмишниците му като изплувала посягаща лапа на някакво невероятно чудовище. Пъпът му го нямало. И…
— Той смъкна панталоните на пижамата си — добави тя. Вече пиеше третата си чаша със същите бързи птичи глътки. В очите й отново се появиха сълзи, но това беше всичко. — Тогава гласът ми отново се върна. Изкрещях му да спре и той го направи… но не преди да видя, че се бе разпростряло и към слабините му. Не бе достигнало пениса му… поне тогава… но пубическите му косъмчета ги нямаше, имаше само тези жълти люспи.
— Ти, струва ми се, каза, че се оправяло — казах му аз.
— Наистина мислех, че се оправя — отговорил той и на другия ден си уредил среща с Хюстън.
Който навярно му е разказал, помисли си Били, за момчето от колежа без мозък и за старата госпожа с третия комплект зъби. И го е попитал дали иска да си смръкне от неговото шишенце.
След една седмица Росингтън бил приет от най-добрия дерматологичен екип на Ню Йорк. Казали, че веднага им станало ясно какво му е и веднага му предписали процедура със „силно“ гама-рентгеново облъчване. Люспестата кожа продължавала да пълзи и да се разпростира. Не боляло, както споделял Росингтън, а само по границата между старата кожа и страховития нашественик се чувствувал слаб сърбеж, но това било всичко. С новата си кожа не усещал абсолютно нищо. Усмихнал се с ужасната си усмивка, която ставала единственото му изражение, и й казал, че предишния. ден си запалил цигара и я загасил върху собствения си корем… бавно. Нямало никаква болка, абсолютно никаква.
Тя запушила уши с ръце и му викнала да престане.
Дерматолозите казали на Кари, че донякъде са сбъркали в лечението си. Как така, попитал Кари. Нали казахте, че знаете. Казахте, че сте сигурни. Е, отговорили те, случват се такива работи. Рядко, ха-ха, много рядко, но вече ни е ясно. Всичкит тестове, обяснили му, потвърждавали новото заключение. Последвало лечение с хиповити — или мощни витамини за онези, които не познават скъпоструващите докторски приказки — и инжекции за жлезите. По същото време, когато това ново лечение започнало, първите люспести парчета започнали да се показват по врата на Кари… по долната част на брадичката… и накрая по лицето. Тогава дерматолозите признали, че са затруднени. Само за миг, разбира се. Всички подобни неща се лекуват. Съвременната медицина… диетичният режим… и дъра-бъра, дъра-бъра… както и дрън-дрън-дрън…
Кари повече не иска да я слуша, когато се опитвала да го заговори за стария циганин, разказваше тя на Халек; веднъж дори вдигнал ръка да удари… и тя видяла първото повдигане и загрубяване върху кожичката на палеца и показалеца на дясната му ръка.
— Рак на кожата! — крещял й той. — Това е рак на кожата, рак на кожата, рак на кожата! Сега, за Бога, ще спреш ли с приказките за оная стара мутра!
Разбира се, той бил човекът, който поне говорел смислено, а тя била онази, която въвличала абсурди от четиринайсетия век… и все пак знаела, че това е работа на стария циганин, който излязъл от тълпата на битпазара в Рейнтрий и докоснал лицето на Кари. Тя го знаела, а в очите му, дори и онзи път, когато й вдигнал ръка, виждала, че той също знае.
Уговорил си отпуска с Глен Петри, който бил удивен от новината, че старият му приятел, колега юрист и другар в голфа Кари Росингтън има рак на кожата.
Последвали две седмици, продължи Лида, за които тя с мъка можеше да си спомни или да говори. Кари проспивал времето си като умрял — на горния етаж в стаята им или също толкова често в големия тапициран стол в кабинета или с глава в ръцете си на кухненската маса. Сядал във всекидневната с бутилка уиски „Дж. У. Дант“ в загрубяващата си люспеста ръка и гледал първо комедийни спектакли като „Героите на Хоуган“ или „Приказки за Бевърли хилс“, после местните и националните новини, после телевизионни игри като „Дивите семейни вражди на Джоукър“, после трите часа на централната вечерна програма, следвани от още новини, следвани от филми до два-три часа сутринта. И през цялото време пиел уискито като пепси-кола, направо от бутилката.