— Наистина става — продължаваше тя. — Превръща се в алигатор, искам да кажа. Предполагам, че скоро може би ще трябва да го сложат в резервоар… ще трябва да поддържат влажността на кожата му.
От суровите и очи се стичаха сълзи и Били видя, че наклонената й чаша плиска джин върху обувките й.
— Лека нощ, Лида — прошепна той.
— Защо, Били? Защо трябваше да блъскаш старицата? Защо трябваше да навлечеш това върху Кари и мене. Защо?
— Лида…
— Ела пак след няколко седмици — покани го тя, като все още се доближаваше, докато Били бясно търсеше зад гърба си бравата на входната врата и с огромно напрежение на волята поддържаше учтивата си усмивка. — Ела пак, за да те погледна, след като си отслабнал с още двайсет-трийсет кила. Ще се смея… и ще се смея… и ще се смея.
Той намери бравата. Натисна я. Хладният въздух благословено лъхна зачервената му и прегрята кожа.
— Лека нощ, Лида. Съжалявам…
— Спести си съжаленията! — изпищя тя и го замери с чашата си за мартини, която се удари в касата на вратата вдясно от Били и се разби. — Защо трябваше да я блъскаш, мръснико! Защо трябваше да докараш това на всички ни? Защо? Защо? Защо?
Халек се добра до ъгъла на Парк лейн и Лантърн драйв и после се стовари на пейката до автобусната спирка, където го втресе като от малария, гърлото и стомахът му горчаха от киселини, а главата му бучеше от джина.
Помисли си: Аз я блъснах и я убих, а сега слабея и не мога да спра. Кари Росингтън проведе предварителното дело, пусна ме, без дори да ме чукне по китката, и Кари е в клиниката „Мейо“. В клиниката „Мейо“ е и ако се вярва на жена му, изглежда като беглец от комикса на Морис Сендак „Алигатори навсякъде“. Кой още беше там? Кой друг бе замесен по начин, който според стария циганин би заслужил отмъщение?
Помисли си за двете ченгета, които гонеха циганите при влизането им в града… когато смятаха, че циганите ще започнат номерата си в общинския парк. Единият от тях беше само изпълнител, разбира се. Просто патрулираш полицай, който изпълняваше…
Изпълняваше заповеди.
Чии заповеди? Ами на полицейския началник, разбира се. заповедите на Дънкан Хоупли.
Циганите бяха прогонени, защото нямаха разрешително да изпълняват номерата си в парка. Но, разбира се, биха могли да се досетят, че става дума за нещо повече от това. Ако искаш да изгониш циганите, има много наредби. Скитничество. Смущаване на обществения ред. Плюене по тротоарите. Какво ли не. Циганите се бяха споразумели с един фермер на запад от града, сърдит старец на име Арнкастър. Винаги имаше по някоя ферма, на някой кисел стар фермер и циганите винаги го откриваха. Носовете им са обучени да подушват типове като Арнкастър, помисли си Били, докато седеше на пейката и чуваше как първите капчици пролетен дъжд тропат по навеса на спирката. Проста еволюция. Нужно е само две хиляди години да бъдеш местен от място на място. Говориш с няколко души; може би мадам Азонка гледа един-два пъти безплатно на карти. Търсиш името на онзи човек от града, който притежава земя, човека, който не обича много града или градските наредби, човека, който отваря ябълковите си градини по време на ловния сезон от чист инат — тъй като предпочита сърните да изядат ябълките му вместо ловците да ударят сърните. Търсиш името му и винаги го намираш, защото винаги има поне един Арнкастър в най-богатите градове, а понякога са двама-трима, сред които можеш да избираш.
Паркираха колите и караваните си в кръг точно както предците им са подреждали фургоните и ръчните си колички преди двеста, четиристотин, осемстотин години. Получаваха разрешително за палене на огън, а нощем говореха и се смееха и без съмнение бутилка-две се предаваха от ръка на ръка.
Всичко това, продължаваше мисълта си Халек, би било приемливо за Хоупли. Така се правеше. Тези, които искаха да си купят от онова, което циганите продаваха, можеха да излязат с колите си на Уест Феървю роуд до мястото на Арнкастър; то поне беше настрани, а и по начало беше неприятна картина — фермите, които циганите намираха, винаги бяха такива. И скоро щяха да продължат пътя си към Рейнтрий или Уестпорт, а оттам далеч от погледа и от мислите ни.
Освен това, след произшествието, след като старият циганин се бе проявил като досадник по стълбите на съдебната палата, когато докосна Халек, обяснението, че „така се прави“, вече не достигаше.
Хоупли бе дал на циганите срок от два дни, спомняше си Халек, и когато те не показаха признаци, че се канят да си тръгват, той ги накара да си вървят. Първо Джим Робъртс отмени разрешителното им да палят огън. Макар че бе валяло много през всички дни от седмицата, Робъртс им каза, че опасността от пожари е нараснала, много нараснала. А между другото би могло да им се напомни, че правилата, които важат за лагерните и готварските огньове, се отнасят и за печките на газ и въглища, както и за мангалите.