— Никъде — отговори й. — Навън. Разхождах се. Мислих.
— Миришеш като че ли си падал в хвойновите храсти по пътя към къщи.
— Предполагам, че може и така да се каже. Само че всъщност паднах в пивницата на Анди.
— И колко джина изпи?
— Няколко.
— Миришат по-скоро като пет.
— Хайди, това кръстосан разпит ли е?
— Не, скъпи. Но бих искала да не се тревожиш толкова. Ония лекари навярно ще открият какво ти е, щом свършат с метаболичните изследвания.
Халек изсумтя.
Тя обърна сериозното си уплашено лице към него:
— Просто благодаря на Бога, че не е рак.
Той си помисли — и почти го каза, — че сигурно й е хубаво да го гледа отстрани, сигурно й е хубаво да наблюдава степените на ужаса. Не го каза, но част от чувствата му навярно са проличали по лицето му, тъй като умореният й и нещастен израз се задълбочи.
— Съжалявам — прошепна тя. — Просто… е толкова трудно да се каже нещо, което да е на място.
Знаеш го, миличка, помисли си той и омразата отново го заля — гореща и тръпчива. Добавена към джина, тя го накара да се почувствува и потиснат, и физически болен. Омразата намаля и се замести от срам. Кожата на Кари се превръщаше в Бог знае какво, в нещо, подходящо за показване само в цирковите атракции. На Дънкан Хоупли може би му нямаше нищо или пък Били щеше да намери нещо дори по-страшно при него. По дяволите, отслабването не беше чак толкова лошо, нали?
Съблече се, като първо изгаси нощната й лампа, и я прегърна. В началото Хайди беше стегната. Тъкмо когато започна да си мисли, че нищо няма да стане, тя се отпусна. Той чу риданието, което тя се опита да преглътне, и тъжно си помисли, че ако има нещо вярно в книжките, където се твърди, че благородството се открива в бедата, а характерът се изгражда сред скръбта, той се занимаваше с безрадостната работа едновременно да открива и да изгражда.
— Хайди, извинявай.
— Само да можех да направя нещо — проплака тя. — Само да можех да направя нещо, Били, разбираш ли?
— Можеш — промълви той и докосна гърдата й.
Любиха се. Той се замисли. Това беше за нея, но откри, че в края на краищата е било за него; вместо да вижда в мрака измъченото лице и ужасените очи на Лида Росингтън, можа да заспи.
На сутринта кантарчето показа 78 килограма.
Глава 12
Дънкан Хоупли
Беше получил отпуска по болест от кантората, за да си направи метаболичните изследвания — Кърк Пенчли бе проявил почти неприлична готовност да удовлетвори молбата му, като изправи Халек пред истината, която той би желал да избегне — искаха да се отърват от него. Без две от по-раншните си три двойни брадички, с изпъкващи за първи път от години скули и с всичките открояващи се лицеви кости, той се бе превърнал в плашилото на кантората.
— По дяволите, да! — бе отговорил Пенчли почти преди Били да успее напълно да изрече молбата си. Пенчли говореше с прекалено сърдечния тон, който хората възприемат, когато всеки знае, че нещо сериозно не е наред, но никой не иска да го признае. Наведе поглед, като се взираше към мястото, където по-рано беше коремът на Халек. — Можеш да отсъствуваш, колкото ти е нужно, Бил.
— Три дни ще стигнат — беше отговорът.
Сега се обаждаше на Пенчли от автомата в сладкарницата на Баркър, за да му каже, че може да му трябват повече от три дни. Повече от три дни, да — но може би не само за метаболичните изследвания. Идеята бе проблеснала отново в главата му. Още не беше надежда, не беше ясно оформена, но беше нещо.
— Колко време? — попита Пенчли.
— Не съм сигурен — отвърна Халек. — Може би две седмици. Възможно е и месец.
За миг телефонът заглъхна и Халек се досети, че Пенчли усеща в думите му подтекст: Това, което наистина имам предвид, Кърк, е, че никога няма да се върна. Накрая определиха диагнозата ми като рак. Сега следва кобалтът, болкоуспокояващите лекарства, интерферонът, ако можем да го намерим, маскарадът, ако се измъкнем и решим да тръгнем към Мексико. Като ме видиш следващия път, Кърк, ще бъда в дълъг сандък с копринена възглавничка под главата си.
И Били, който почти не бе изпитвал друго чувство, освен страх в последните шест седмици, усети първите пристъпи на гняв: Не казвам това, по дяволите. Поне не още.
— Няма страшно, Бил. Ще трябва да прехвърлим делото Худ на Бон Бейкър, но всичко останало мисля, че може да почака.
Ще почака друг път. Ще започнеш да прехвърляш всичко на другите още днес следобед, а колкото до жалбата на Худ, ти я даде на Рон Бейкър още миналата седмица — той ми се обади в четвъртък следобед да ме пита къде е сложила Сали идиотските показания за газоснабдяването. Колкото до чакането, Кърк, сладурче, ти чакаш само да дойде време за печеното на скара пиле, когато стигнеш до вилата си във Върмонт. Така че недей да пързаляш майстора по пързалянето.