— Съвременната медицина — промърмори Били.
— Какво, Бил? Говори малко по-високо. Не искам да те притеснявам, но личният ми адвокат се разболя и съм страшно зает тая сутрин.
— Само един въпрос, Майк — настоя Били. — Какво му е на Дънкан Хоупли?
Мълчанието от другата страна продължи почти десет секунди, последвано от:
— Защо мислиш, че му има нещо?
— Няма го в управлението. Ранд Фоксуърт казва, че има грип, но Ранд Фоксуърт не може да лъже.
Дойде нова дълга пауза.
— Като на адвокат, Били, няма нужда да ти казвам, че питаш за нещо поверително. От това бих могъл да си изпатя.
— Ако някой се досети какво държиш в малкото шишенце в бюрото си, също можеш да си изпатиш. И то така, че и на цирков изпълнител върху трапец би му се завило свят от височината.
Ново мълчание. Когато Хюстън отново заговори, гласът му бе изпълнен с гняв… но имаше и нотки на страх:
— Заплашваш ли ме?
— Не — отегчено отговори Били. — Само не ми се превземай, Майк. Кажи ми какво му е на Хоупли и толкоз.
— Защо се интересуваш?
— О, за Бога. Ти си живото доказателство, че човек може да е толкова глупав, колкото си иска, знаеш ли това, Майк?
— Нямам никаква представа какво…
— Видял си три странни заболявания във Феървю през последния месец. Не си ги свързал по никакъв начин. В известен смисъл това е понятно, тъй като са различни по външните си белези. От друга страна всички си приличат именно поради необикновеността си. Чудя се дали друг лекар — такъв, който не е открил удоволствието да вкарва петдесетдоларови дози кокаин в организма си всеки ден например — не би направил връзката въпреки различните симптоми.
— Хей, почакай малко!
— Не, няма. Попита ме защо ме интересува и, за Бога, ще ти кажа. Аз отслабвам постоянно — продължавам да губя от теглото си всеки ден, дори и да наблъсквам в гърлото си по осем хиляди калории. Кари Росингтън е получил някакво загадъчно кожно заболяване. Жена му казва, че е започнал да се превръща в цирково страшилище. Отишъл е в клиниката „Мейо“. Искам да знам сега какво не е наред с Дънкан Хоупли и, второ, искам да знам имал ли си и други необясними случаи.
— Били, съвсем не е така. Говориш като че ли си си наумил нещо налудничаво. Не знам какво…
— Не, разбирам. Но искам отговор. И ако не го получа от теб, ще науча по друг начин.
— Почакай за минутка. Ако говорим за това, искам да отида в кабинета си. Там съм малко по-уединен.
— Добре.
Чу се щракане, докато Хюстън се преместваше. Били седеше потен в телефонната будка и се чудеше дали Хюстън не е решил да се отърве от него по този начин. После отново се щракна.
— Били, на телефона ли си?
— Да.
— Окей — въздъхна Хюстън, а нотката на разочарование в гласа му беше безспорна и някак си комична. — Дънкан Хоупли страда от прогресиращи младежки пъпки, акне.
Били се изправи на крака и отвори вратата на будката. Изведнъж му стана прекалено горещо.
— Младежки пъпки!
— Пъпки. Черни. Бели. Това е всичко. Щастлив ли си?
— Някой друг?
— Не. И, Били, аз не смятам пъпките за кой знае колко страшни. Преди малко думите ти бяха започнали да звучат малко като от романите на Стивън Кинг, но случаят не е такъв. Дънк Хоупли има временно смущение във функциите на жлезите си и това е всичко. Той е имал проблеми с кожата си още от ученическите си години.
— Много логично. Но ако прибавиш към уравнението Кари Росингтън с неговата алигаторска кожа и Уилям Дж. Халек с неговата несъзнателна анорексия нервоза, започва отново да звучи малко като Стивън Кинг, нали?
Хюстън търпеливо обясни:
— Ти имаш метаболични проблеми, Бил. Кари… не знам.
Видял съм някои…
— Странни неща, да, знам — прекъсна го Били. Наистина ли този смъркащ кокаин дърдорко е бил семейният му лекар в продължение на десет години? Боже, Господи, така ли беше? — Виждал ли си Ларс Арнкастър напоследък?