— Не — нетърпеливо отговори Хюстън. — Той не е мой пациент. Ти ми каза, мисля, че имаш само един въпрос.
Разбира се, че не е твой пациент, замаяно си помисли Били, той не си плаща сметките навреме, нали? А човек като тебе, човек със скъпоструващи вкусове, наистина не може да си позволи да чака, така ли е?
— Този наистина е последният — отсече Били. — Кога видя Дънкан Хоупли за последен път?
— Преди две седмици.
— Благодаря.
— Следващия път си определи час, Били — недружелюбно завърши Хюстън и затвори телефона.
Хоупли, разбира се, не живееше на Лантърн драйв, но работата на полицейския шеф се плащаше добре и той имаше спретната двуетажна къща в новоанглийски стил на Рибънмейкър лейн.
Привечер Били остави колата на паркинга, отиде до вратата и позвъни. Нямаше отговор. Позвъни отново. Никакъв отговор. Натисна звънеца продължително. Все още без отговор. Отиде до гаража, заслони лице с дланите си и надникна. Колата на Хоупли, старомодно кафеникаво волво, беше вътре. Регистрационният номер беше ФВУ 1. Втора кола нямаше. Хоупли беше ерген. Били се върна при вратата и започна да тропа. Това продължи три минути и ръката му беше започнала да се уморява, когато един дрезгав глас се провикна:
— Махай се! Разкарай се!
— Пусни ме! — викна Били в отговор. — Трябва да говоря с тебе!
Нямаше отговор. След малко Били отново затропа. Отвътре не се чуваше нищо… но когато изведнъж спря, до него долетя шумът от някакво движение. Изведнъж си представи как Хоупли е застанал там — свил се е там — и чака неканения, настойчив посетител да си отиде и да го остави на мира. Мир или каквото можеше да мине за мир в света на Хоупли тия дни. Били отпусна пулсиращия си юмрук.
— Хоупли, мисля, че си там — промълви той. — Не трябва да казваш нищо, само слушай. Аз съм Били Халек. Преди два месеца бях замесен в един нещастен случай. Имаше една стара циганка, която пресичаше неправилно…
Сега зад вратата определено се чу движение. Шумолене от влачене на крака.
— Блъснах я и я убих. Сега слабея. Не съм нито на диета, нито нищо; просто слабея. Трийсет и няколко кила досега. Ако това скоро не спре, ще заприличам на човешкия скелет от панаирджийските представления. Кари Росингтън — съдията Росингтън — председателствуваше предварителното дело и обяви, че няма да има обвинение. Появила му се е някаква странна кожна болест…
На Били му се стори, че дочу тихо учудено ахване.
— … и сега е отишъл в клиниката „Мейо“. Лекарите му казали, че не е рак, но не знаят какво е. Росингтън би предпочел да мисли, че е рак, отколкото да знае какво е наистина.
Били преглътна. В гърлото му нещо болезнено щракна.
— Циганско проклятие е, Хоупли. Знам колко налудничаво звучи, но това е истината. Имаше един старец. Той ме докосна, когато излизах от предварителното дело. Докоснал и Росингтън, когато той и жена му били на битпазара в Рейнтрий. Докосна ли и тебе, Хоупли?
Последва дълга, дълга пауза… а после една дума долетя до ушите на Били през процепа за писмата, като пълно с лоши новини писмо от къщи:
— Да…
— Кога? Къде?
Нямаше отговор.
— Хоупли, къде отидоха циганите, след като си тръгнаха от Рейнтрий? Знаеш ли?
Никакъв отговор.
— Трябва да говоря с теб! — отчаяно каза Били. Хрумна ми нещо, Хоупли. Мисля…
— Нищо не можеш да направиш — прошепна Хоупли. — Отишло е прекалено далече. Разбираш ли, Халек? Прекалено… далече.
Отново онази ужасяваща въздишка, като от скъсана хартия.
— Това е някаква възможност! — ядосано повиши глас Халек. — Толкова далече ли си стигнал, че вече не те интересува?
Нямаше отговор. Били чакаше и се мъчеше да се сети за нови думи, нови аргументи. Не можа да открие никакви. Хоупли просто нямаше да го пусне. Беше започнал да се обръща, когато вратата щракна.
Били погледна през тъмния процеп между вратата и касата й. Чу отново шумолящите движения, които сега се отдалечаваха по затъмненото антре. Почувствува как кожата му настръхва — по гърба, отстрани и по ръцете му — и бе почти готов да си тръгне.
Хоупли не ти трябва, помисли си, ако някой може да намери ония цигани, това е Кърк Пенчли, така че остави го Хоупли, той не ти трябва, не е нужно да виждаш в какво се е превърнал.
Като потисна вътрешния си глас, Били хвана бравата на входната врата на полицейския шеф, отвори я и влезе.
Видя тъмен силует в далечния край на антрето. Една врата отляво се отвори и силуетът влезе там. Просветваше слабо и за миг дълга и мрачна сянка се простря през пода на антрето и достигна отсрещната стена, където на снимка в рамка се виждаше как Хоупли получава награда от ротарианския клуб на Феървю. Деформираната глава на сянката легна върху снимката като предзнаменование.