Били продължи по коридора вече уплашен — нямаше защо да се лъже. Наполовина очакваше вратата зад гърба му да се траене и да се заключи… и тогава циганинът ще изскочи от сенките и ще ме сграбчи отзад, точно като в най-страшния епизод от евтин филм на ужасите. Сигурно. Сега, задник такъв, ела на себе си! Но разбилото му се като пневматичен чук сърце не забавяше ритъма си.
Осъзна, че в малката къща на Хоупли витае неприятен мирис — застоял и наситен като от бавно развалящо се месо. Застани за миг пред отворената врата. Стаята изглеждаше като кабинет или работилница, но светлината бе така слаба, че беше невъзможно да се каже със сигурност.
— Хоупли.
— Влез — прошепна хартиеният глас. Били влезе.
Беше наистина работната стая на Хоупли. Вътре имаше повече книги, отколкото Били бе очаквал, а на пода бе постлан турски килим в топли цветове. Помещението беше малко и навярно уютно и приятно при нормални обстоятелства.
В центъра имаше бюро със светъл фурнир. Върху него бе поставено мощна настолна лампа. Хоупли я бе наклонил така, че сенникът й бе само на сантиметър-два от повърхността. Тя бе огрята от малък и силно концентриран кръг светлина, а останалата част от стаята бе превърната в студената земя на сенките.
Самият Хоупли представляваше човекоподобна издатина в нещо, което би могло да е люлеещ се стол.
Били прекрачи прага. В ъгъла имаше един стол. Били седна на него и осъзна, че е избрал онова място в стаята, което бе най-далече от Хоупли. Въпреки това откри, че се напряга, за да го види по-ясно. Беше невъзможно. Не се различаваше нищо освен силует. Били почти очакваше Хоупли да завърти лампата така, че да заблести в неговите, на Били, очи. Тогава Хоупли би се навел, като ченге в черен филм от четиридесетте години, и би закрещял: „Знаем, че ти си го извършил, Макгонигал! Престани с опитите да го отричаш! Признай! Признай и ще ти дадем една цигара! Признай и ще ти дадем чаша ледена вода! Признай и ще те пуснем до тоалетната!“
Но Хоупли само седеше облегнат в люлеещия се стол. Чу се тихо шумолене, когато кръстоса крака.
— Е? Искаше да влезеш. Влезе. Кажи си приказката, Халек, и се махай. Тия дни не може да се каже, че именно ти си любимият ми човек на света.
— Не съм също така и любимият човек на Лида Росингтън — отговори Били — и, откровено казано, не ми пука какво си мисли тя, нито какво си мислиш ти. Тя смята, че вината е моя. Навярно и ти.
— Колко беше пил, когато я блъсна, Халек? Аз съм почти сигурен, че ако Том Ранджли ти беше направил алкохолна проба, балончето щеше да излети чак до небето.
— Нищо не бях пил, никакви опияти — отсече Били. Сърцето му още биеше силно, но сега се задвижваше повече от гняв, отколкото от страх. След всеки удар усещаше в главата си болезнено бодване. — Искаш ли да знаеш какво стана? А? Жена ми за първи път от шестнайсет години избра този ден, за да ми направи удоволствие с ръката си в колата. Никога не е правила нищо подобно преди това. Нямам и най-малката представа защо избра тъкмо този ден. Така че докато ти, Лида Росингтън — а навярно също и Кари Росингтън — сте обвинявали мене, защото бях зад кормилото, в това време аз обвинявах жена си, защото беше пуснала ръка в гащите ми. А може би всички трябва да обвиним провидението, съдбата или нещо подобно и да престанем да се тревожим за вината.
Хоупли изсумтя.
— И ли искаш да ти кажа как съм молил на колене Том Ранджли да не ми прави алкохолна проба — нито на дъха, нито на кръвта? Как съм плакал на рамото ти да смекчиш разследването и да изриташ циганите от града?
Този път Хоупли дори не изсумтя. Беше само една тиха приведена фигура в люлеещия се стол.
— Не сме ли малко закъснели за всички тия игри? — попита Били. Гласът му бе прегракнал и той с известно учудване осъзна, че всеки момент може да се разплаче. — Жена ми си играеше в гащите ми, вярно е. Аз блъснах старицата и я убих, вярно е. Самата тя беше поне на петдесет метра от най-близката пешеходна алея и излезе между две коли, вярно е. Ти смекчи разследването и ги натири извън града веднага щом Кари Росингтън набързо замаза работата, също е вярно. И нищо от тези неща не е измислено. Но ако ти наистина искащ да си седиш тук в тъмното и да разпределяш вината, приятелю, не забравяй да отделиш и за себе си една пълна порция.
— Страхотно заключително слово, Халек. Страхотно. Гледал ли си някога Спенсър Трейси в оня филм за маймунския процес? Сигурно си го гледал.