— Майната ти — изръмжа Били и стана. Хоупли въздъхна:
— Седни.
Били Халек се изправи несигурно, като разбираше, че част от него иска да използува гнева за не толкова благородните си цели. Тази част искаше да го изведе оттук заради набързо скалъпена сръдня просто защото тъмната приведена фигура в люлеещия се стол го плашеше до смърт.
— Не бъди такъв лицемерен глупак — каза Хоупли. — Седни, за Бога.
Били седна с чувството, че устата му е изсъхнала и че някои мускулчета в слабините му подскачат и се въртят без контрол.
— Разглеждай го както си искаш, Халек. Аз приличам повече на тебе, отколкото си мислиш. И пет пари не давам за приказките след събитието. Прав си — не размишлявах, просто го направих. Това не е първата тайфа скитници, които съм изгонил от града, а съм правил и други козметични нещица, когато някой запален фукльо от града се е забърквал в нещо. Разбира се, не бих могъл да направя нищо, ако въпросният фукльо е направил бъркотията извън границите на Феървю… но ще се учудиш, ако разбереш колко много от местните ни първенци така и не са се научили, че не бива да серат, където ядат. Или може би няма да се учудиш.
Хоупли се засмя задъхано и хриптящо, от което кожата по ръцете на Били настръхна.
— Всичко е част от службата. Ако нищо не се беше случило, никой от нас — ти, аз, Росингтън — днес дори не би си спомнял, че онези цигани изобщо съществуват.
Били отвори уста, за да се противопостави разгорещено, да каже на Хоупли, че ще помни онзи болезнен двоен удар до края на живота си… и тогава си спомни за четирите дни с Хайди в Моухонк — как двамата се бяха смели заедно, ядяха като разпрани, скитаха, любеха се всяка. нощ, а понякога и следобед. Колко време след случката беше това? Две седмици? Той отново затвори уста.
— Каквото е станало, станало. Предполагам, че единствената причина изобщо да те пусна беше, че е добре да знаеш, че и някой друг вярва във всичко това, колкото и безумно да звучи. Или може би те пуснах просто защото съм самотен. И аз съм уплашен, Халек. Много уплашен. Крайно уплашен. Ти уплашен ли си?
— Да — простичко отвърна Били.
— Знаеш ли какво ме плаши най-много? Че мога да живея така доста време. Това ме плаши. Госпожа Калгий ми пазарува и идва два пъти седмично да почисти и да изпере. Имам си телевизора и обичам да чета. Спестяванията ми са нараснали доста в течение на годините и ако съм умерено пестелив, навярно бих могъл да продължа така за неопределено време. А пък и какви ли са изкушенията на човек в моето положение да харчи пари? Яхта ли ще си купя, Халек? Може би ще си наема самолет и ще отлетя с любимата си за Монте Карло да гледаме надбягването „Гран при“ следващия месец? На колко увеселения мислиш, че ще бъда добре дошъл сега, след като цялото ми лице се избелва?
Били сковано поклати глава.
— Така че… бих могъл да си живея тук и това просто… просто би продължило. Както продължава и в момента — всеки ден и всяка нощ. И това ме плаши, защото не е правилно човек да продължава да живее така. Всеки ден не се самоубивам и всеки ден просто си седя тук в тъмното и гледам телевизионни игри и коментарни предавания, а оня стар цигански гад ми се подиграва.
— Кога… той кога…
— Ме докосна? Преди около пет седмици, ако има някакво значение. Бях отишъл до Милфорд да видя майка си и баща си. Заведох ги на обед. Бях изпил няколко бири преди това и още няколко на обеда и реших да отида до тоалетната преди да си тръгнем. Вратата беше заключена. Почаках, тя се отвори и отвътре излезе той. Стар дядка със скапан нос. Докосна бузата ми и каза нещо.
— Какво?
— Не го чух — отвърна Хоупли. — Тъкмо тогава някой в кухнята изтърва цял куп чинии на пода. Но всъщност нямаше и нужда да чувам. Всичко, което трябваше да направя, беше да се погледна в огледалото.
— Сигурно не си знаел, че лагеруват в Милфорд.
— В интерес на истината проверих това в полицията в Милфорд следващия ден — обясни Хоупли. — Можеш да го наречеш и професионално любопитство — познах стария циганин; такова лице няма как да се забрави, нали?
— Да — съгласи се Били.
— Лагерували четири дни на някаква ферма в източната част на Милфорд. Същата спогодба, каквато имаха с оня глупак Арнкастър. Полицаят, с когото говорих, каза, че ги е наблюдавал отблизо и че изглежда са си тръгнали още същата сутрин.
— След като старецът те докосна?
— Да.
— Мислиш ли, че е очаквал да те намери там? Специално в този ресторант?
— Никога не съм водил там родителите си преди това — каза Хоупли. — Това е старо заведение, което току-що е било ремонтирано. Обикновено ходим в едно италианско ресторантче на другия край на града. Това го предложи майка ми. Искала да види как са подменили мокета, облицовката или нещо подобно. Нали ги знаеш жените?