— Не знам.
— Аз знам — продължи Хоупли. — Аз знам, Халек. Този тип ми е така ясен, че понякога го виждам как ми изпраща мисловни радиосигнал и. Целия си живот е бил в движение, гонен отвсякъде веднага щом „добрите хора“ са получили толкова марихуана или хашиш, колкото искат, веднага щом са загубили всичките монети, които могат да прежалят, на колелото на съдбата. През целия си живот е бил наричан мръсен циганин. „Добрите хора“ си имат произход, той няма никакъв. Този тип, Халек, е виждал как платнените им палатки се подпалват през трийсетте и четиридесетте години и може би в някои от тези палатки е имало бебета и старци, които са изгаряли. Видял е как нападат и може би изнасилват неговите дъщери или дъщерите на приятелите му, защото всички тези „добри хора“ знаят, че циганите се онождат като зайци и че от още един път няма да има вреда, а дори и да има, никой не дава пет пари. Може би е видял синовете си или синовете на приятелите си пребити до смърт, ако трябва да употребим този израз, и защо… Защото бащите на момчетата, които са ги били, са изгубили малко пари в игрите на съдбата. Винаги е едно и също: идваш в града, „добрите хора“ вземат каквото им трябва, а после те изгонват. Понякога за всеки случай те изпращат да работиш една седмица в местното грахово стопанство или един месец в строежа на местния път. И най-накрая, Халек, на всичко отгоре, идва и последният камшичен удар. Най-добрият местен адвокат с три брадички от дебелина и челюсти на булдог сгазва жена ти на улицата. Тя е на седемдесет, седемдесет и пет години, полусляпа, и може би пристъпва прекалено бързо, защото иска да се върне преди да се е подмокрила, а старите й кокали се чупят лесно, старите кокали са като стъкло, и ти се въртиш наоколо и си мислиш, че този път, само този път, ще има малко справедливост… момент на справедливост заради целия ти говнян живот…
— Спри — дрезгаво го прекъсна Били Халек, — просто спри, а? — Той докосна разсеяно бузата си, защото мислеше, че много се е изпотил. Но по лицето му нямаше пот; бяха сълзи.
— Не, заслужаваш да чуеш всичко — продължи свирепо развеселен Хоупли — и няма да ти го спестя. Не ти казвам да не родължаваш, Халек — Даниъл Уебстър е успял да склони най-злонамерения съдебен състав да промени мнението си, така че по дяволите, навярно всичко е възможно. Но мисля, че ти все още храниш прекалено много илюзии. Този тип е луд, Халек. Този тип е бесен. Спокойно може вече и да е откачил и в такъв случай ще е по-добре да го търсиш в психиатрията „Бриджуотър“. Той е започнал да си отмъщава, а когато си отмъщаваш, не виждаш, че всичко наоколо е сиво в различни отсенки. Щом жена ти и децата ти са загинали при самолетна катастрофа, тебе не те интересува как електрическата верига А не е успяла да включи Б, как въздушният контрольор В бил хванал болестта Г и как навигаторът Д е избрал неподходящия момент да отиде до клозета Е. Ти искаш само да разгониш фамилията на самолетната компания със съдебни дела… или да застреляш някого с пушката си. Търсиш изкупителна жертва, Халек. Искаш да нараниш някого. Сега ние сме наранени. Лошо за нас. Добре за него. Може би тия неща ги разбирам малко по-добре от тебе, Халек.
Бавно, бавно ръката му пропълзя в малкия кръг светлина, хвърлян от настолната лампа, и го обърна така, че огря лицето му. Халек смътно дочу ахване и осъзна, че е дошло от него.
Чу как Хоупли казва: На колко увеселения мислиш, че ще бъда добре дошъл сега, след като цялото ми лице се избелва?
Кожата на Хоупли представляваше груб чуждоземен пейзаж. Злокачествени червени пъпки с размера на чаени лъжички растяха от брадичката, врата, ръцете и гърба на дланите му. По-малки обриви се простираха по бузите и челото му; носът му бе прокълната област на пъпки с черни главички. Жълтеникава гной се процеждаше и се движеше по разнопосочните улеи между набъбналите издатини на топчестата плът. Тук-таме прокапваше кръв. Груби черни косми, косми от брадата, стърчаха в объркани безредни кичури и Халек, с ужасения си претоварен ум, осъзна, че от известно време бръсненето на това набраздено и обезобразено лице е станало невъзможно. А в средата на всичко това, безпомощно потънали в сълзящото червено обкръжение, бяха взиращите се очи на Хоупли.
Те се загледаха в Били Халек като че ли безкрайно дълго, отчитайки отблъскването и онемяващия ужас, които картината предизвикваше. Накрая Хоупли кимна, сякаш бе доволен, и извърна силната лампа.