— Ще платим и за изследванията — добави единият с тон, какъвто използуват търговците, когато казват „това е последната ми цена“.
— Тръгвам си — повтори Били. Говореше много тихо, но видя, че най-накрая му повярваха.
Може би самият му тих тон най-после ги убеди, че не ставаше дума за пари, а че той беше истински луд.
— Но защо? Зашо, господин Халек?
— Защото — завърши Били, — макар да мислите, че можете да ми помогнете… ъъ… господа, вие не можете.
И като гледаше невярващите им и неразбиращи лица, Били си помисли, че никога през живота си не се е чувствувал толкова самотен.
По пътя към къщи той спря при един магазин за цигари и си взе пакет дълги „Честърфилд“. От първите три смуквания се замая и му прилоша, така че ги изхвърли.
— Толкова с този експеримент — изрече на глас в колата, като едновременно се смееше и плачеше. — А сега обратно към блокчетата за рисуване, деца.
Глава 14
70
Линда я нямаше.
Хайди, чиито нормално дребни бръчици около очите и ъгълчетата на устата сега се бяха задълбочили от напрежение (тя пушеше като локомотив, както видя Били — цигара след цигара), каза на Халек, че е изпратила Линда при леля й Роуда в общината Уестчестър.
— Пратих я по няколко причини — обясни Хайди. — Първата е, че… че й трябва да си почине от тебе, Били. От онова, което става с тебе. Тя почти не е на себе си. Докарала се е дотам да не мога да я убедя, че нямаш рак.
— Би трябвало да говориш с Кари Росингтън — измърмори Били и влезе в кухнята да си направи кафе. Пиеше му се много — силно, без мляко и захар. — Изглежда са сродни души.
— Какво? Не те чувам.
— Нищо. Само ме остави да си сложа кафето.
— Отразява й се на съня — продължи Хайди, когато той се върна. Тя с безпокойство въртеше ръце. — Разбираш ли?
— Да — отговори Били и наистина разбираше… но все пак се чувствуваше, като че ли някъде в него имаше трън.
Чудеше се дали Хайди разбира, че Линда му е нужна и на него, че дъщеря му е част от поддържащата го система. Но независимо от това той нямаше право да подкопава доверието й, да нарушава психологическото и равновесие. Хайди имаше право за това. Имаше право, колкото и да му струваше на него.
Той усети как в сърцето му отново се прокрадна ярка омраза. Мама бе откарала дъщеря му у леля й веднага щом Били се бе обадил и бе казал, че си идва. И как така? Че защо — бащата-плашило си идваше вкъщи! Недей да пищиш и да бягаш, миличка, това е само слабият човек…
Но защо е този ден? Защо трябваше да избере този ден?
— Били? Да не ти е лошо? — В гласа на Хайди се чувствуваше странно колебание.
Господи! Глупава кучка! Женена е за невероятния смаляващ се човек, а единственото, което й идва наум да попита, е дали не ми е лошо.
— Добре ми е, доколкото е възможно, предполагам. Защо?
— Защото за миг изглеждаше… необичаен.
Така ли? Така ли наистина? Защо този ден, Хайди? Защо избра този ден да ми бръкнеш е гащите след всичките порядъчни години, когато всичко ставаше на тъмно?
— Ами предполагам, че вече непрекъснато се чувствувам малко необичайно — отговори Били, но си мислеше: Трябва да спреш това. приятелю. Няма смисъл. Каквото станало, станало.
Но беше трудно да се спре. Трудно, след като тя си седеше там, пушеше цигара след цигара, но изглеждаше напълно добре и…
Но наистина ще спреш, Били. Помогни ми.
Хайди се извърна и загаси цигарата си в един кристален пепелник.
— Второто нещо е… че ти криеш нещо от мен, Били. Нещо, свързано с това. Понякога говориш в съня си. Излизаш вечер. Бих искала да знам. Заслужавам да знам. — Тя вече се разплакваше.
— Искаш да знаеш? — попита Халек. — Наистина ли искаш да знаеш? — Той усети, че по лицето му се появява странна суха усмивка.
— Да! Да!
Така че Били й каза.
Хюстън му се обади на следващия ден и след дълго и безсмислено встъпление стигна до същината. Хайди беше при него. Той и Хайди говорили дълго (предложи ли й нещо за носа, мислеше си да го попита Халек, но реши, че е по-добре да не го прави). Крайният резултат от дългия им разговор бил просто такъв — двамата мислели, че Били е луд за връзване.
— Майк — започна Били, — старият циганин съществуваше. Докоснал ни е тримата — мене, Кари Росингтън, Дънкан Хоупли. Аз напълно приемам, че човек като тебе не вярва в свръхестественото. Но ти сто на сто вярваш в дедуктивната и индуктивната логика. Така че трябва да виждаш възможностите. И тримата сме докоснати от него, и тримата имаме загадъчни физически заболявания. Сега, за Бога, преди да решиш, че съм полудял, поне помисли за логическата връзка.