— Никога не съм казвал, че причината е само кожният пристъп — уточни Хюстън. В гласа му се чувствуваше отегчение. — Най-лошото нещо, свързано с проблемите, е, че те изглежда идват по два, по три и на цели групи, никога един по един. Сред десет хиляди члена на професията най-много самоубийства има при психиатрите, но полицаите не са много по-назад. Навярно е имало някаква комбинация от фактори — последният пристъп може да е бил камъчето, което е обърнало колата.
— Трябваше да го видиш — мрачно измърмори Били. — Това не беше камъче, а беше нещо голямо като идиотския Световен търговски център.
— Не е оставил бележка, така че навярно никога няма да научим, нали?
— За мене са важни — отговори Били. — Много са важни.
— Според мене, съзнанието ти е погодило лош номер, Били. Изпълнило те е с чувство за вина. На тебе ти е влязла тази… тази муха за циганските проклятия и когато си отишъл при Дънкан Хоупли оная вечер, просто си видял нещо, което го е нямало. — Сега гласът на Хюстън зазвуча приятелски и доверително: — Не се ли отби в пивницата на Анди да изпиеш едно-две преди да отидеш при Дънкан? Просто да се подготвиш малко за срещата, нали?
— Не.
— Сигурен ли си? Хайди казва, че прекарваш доста време при Анди.
— Ако беше така — заяде се Били, — жена ти щеше да ме е видяла там, нали?
Последва дълго мълчание. После Хюстън изрече с равен тон:
— Това беше гаден удар под кръста, Били. Но тъкмо такъв тип забележка бих очаквал от човек под силно психическо напрежение.
— Силно психическо напрежение. Психологическа анорексия. Хората от твоя бранш навярно имат име за всичко. Но ти трябваше да го видиш. Трябваше… — Били замълча, като си мислеше за зачервените пъпки по бузите на Дънкан Хоупли, за процеждащата се гной, за носа, който бе станал почти незабележим сред мрачния, рушащ се пейзаж на измъченото лице.
— Били, не виждаш ли, че умът ти търси логическо обяснение за онова, което става с теб? Чувствуваш вина за циганката, така че…
— Проклятието е завършило, когато той се е застрелял — чу думите си Били. — Може би затова не е изглеждал толкова зле. Това е като във върколашките филми, които гледахме като деца, Майк. Когато накрая убиват върколака, той отново става човек!
Объркването, което бе изпитал при новината за самоубийството на Хоупли и за, общо взето, обикновеното му кожно заболяване, се замени с възбуда. Умът му започна да се спуска по тази нова писта, като я проучваше набързо и отмяташе различните възможности.
Къде отива проклятието, след като прокълнатият накрая умре? По дяволите, със същия успех би могло да се попита къде отива последният дъх на умиращия. Или душата му. Заминава. Отива си. Надалече, надалече, надалече. А може би има начин да се принуди да си отиде?
Росингтън — това беше първото нещо. Росингтън, там в клиниката „Мейо“, който отчаяно се крепеше за мисълта, че има рак на кожата, тъй като другата възможност бе много по-лоша. Когато Росингтън умре, ще се превърне ли в…
Осъзна, че Хюстън е замълчал. А оттам се чуваше шум, неприятен, но познат… Плач? Хайди ли плачеше там?
— Защо плаче? — рязко запита Били.
— Били…
— Нека ми се обади.
— Били, ако можеше да се чуеш…
— По дяволите, нека ми се обади!
— Не. Няма да ти я дам. Не докато си в това състояние.
— Защо, ти евтин малък смъркач на кокаин…
— Били, спри!
Крясъкът на Хюстън беше достатъчно силен, за да накара Били за миг да отдалечи слушалката от ухото си. Когато отново я върна, плачът бе спрял.
— Слушай сега — отново започна Хюстън. — Няма такива неща като върколаци и цигански проклятия. Дори се чувствувам глупаво, като ти го казвам.
— Виж, не разбираш ли, че това е част от проблема? — тихо запита Били. — Не схващаш ли, че тъкмо така тия хора са успели да се измъкват със своите тайнствени умения през последните двайсетина века?
— Били, ако върху тебе лежи проклятие, то е наложено от собственото ти подсъзнание. Старите цигани не могат да те прокълнат. Но собственото ти съзнание, прикриващо се като стар циганин, може.
— Аз, Хоупли и Росингтън — глухо изброи Халек, — всички по едно и също време. Ти си слепецът, Майк. Аритметиката ти куца.
— Аритметиката показва съвпадение и нищо повече. Колко пъти трябва да се въртим около една и съща тема, Били? Върни се в „Гласман“. Нека там ти помогнат. Престани да подлудяваш жена си.
За миг изпита изкушението просто да се предаде и да повярва на Хюстън — здравият смисъл и рационалността в гласа му, колкото и да бяха пресилени, успокояваха.
После си спомни как Хоупли извърна силната настолна лампа, така че лицето му ярко се освети. Помисли си как Хоупли му каза: Ще го убия много бавно — ще ти спестя подробностите.