— Не — отсече той. — Не могат да ми помогнат в „Гласман“, Майк.
Хюстън въздъхна дълбоко:
— Кой тогава може? Старият циганин?
— Ако го намеря, може би — допусна Халек. — Може би. Имам и още един познат, който би могъл да ми помогне. Прагматик като тебе.
Джинели. Името бе изплувало в съзнанието му, докато говореше.
— Но най-вече мисля, че трябва сам да си помогна.
— Това ти казвам и аз.
— О, аз пък останах с впечатлението, че ме съветваш да постъпя отново в клиниката „Гласман“.
Хюстън въздъхна:
— Мисля, че умът ти също отслабва. Питал ли си се какво причиняваш на жена си и на дъщеря си? Мислил ли си изобщо за това?
Хайди каза ли ти какво ми правеше, когато стана нещастният случай, за малко не изтърси Били. Каза ли ти вече. Майки? Не? О, ти би трябвало да я попиташ… Да, разбира се.
— Били?
— Хайди и аз ще го обсъдим — промълви Били,
— Но ти няма ли…
— Мисля, че беше прав поне за едно нещо, Майк.
— О? Това е добре. И кое е то?
— Достатъчно се въртяхме около една и съща тема — отсече Били и затвори телефона.
Но не го обсъдиха.
Били опита няколко пъти да подхване темата, но Хайди само клатеше глава, лицето й беше бледо и сериозно, а очите й го обвиняваха. Отговори му само веднъж.
Беше три дни след телефонния разговор с Хюстън, когато Хайди плачеше като акомпанимент към думите на доктора. Тъкмо завършваха вечерята си. Халек беше погълнал обичайното си дърварско ядене — три сандвича (с цели хлебчета и подправки), четири кочана царевица (с масло), четвърт пържени картофки, две чаши гъст нектар от праскови. Все още почти нямаше апетит, но с безпокойство бе открил, че ако не яде, отслабва повече. След разговора — или спора — на Били с Хюстън Хайди се бе прибрала бледа и мълчалива, лицето й бе подпухнало от сълзите в кабинета на Хюстън. Самият Били беше разтревожен и нещастен и затова пропусна обеда и вечерята си… а когато се претегли на другата сутрин, видя, че е отслабнал с нови два килограма и бе станал 74.
Взря се в цифрата, като усети пърхащо въртене на молци в стомаха си. Две кила, помисли си. Две кила само за един ден! Боже!
Оттогава вече не пропусна нито едно ядене.
Сега посочи празната си чиния — с остатъците от царевицата, сандвичите, салатата, картофките и десерта.
— Това прилича ли ти на анорексия нервоза, Хайди? Прилича ли?
— Не — без желание промърмори тя. — Не, но…
— Ям така вече цял месец — продължи Халек — и в този месец съм отслабнал с трийсетина килограма. Сега би ли могла да ми обясниш как подсъзнанието ми се е справило с това? Да губя около кило на ден, като поемам към шест хиляди калории на двайсет и четири часа?
— Аз… не знам… но Майк… Майк казва…
— Ти не знаеш и аз не знам. — Били гневно захвърли салфетката в чинията си — стомахът му се огъваше и се въртеше под тежестта на храната, с която го бе натъпкал. — И Майкъл Хюстън също не знае.
— Ами ако е проклятие, защо нищо не ми се случва на мене? — викна му тя изведнъж и макар че очите й гневно блестяха, той забеляза, че в тях се събират и сълзи.
Засегнат, уплашен и временно загубил контрол над себе си, Халек й изкрещя в отговор:
— Защото не е знаел, ето защо! Това е единствената причина! Защото не е знаел!
Разплакана, тя бутна стола си, като почти се препъна, и се махна от масата. Ръката й беше притисната до страната на лицето, като че току-що бе получила ужасно главоболие.
— Хайди! — извика той и стана така бързо, че преобърна стола си. — Хайди, върни се!
Стъпките й по стълбата не се забавиха. Той чу, че една от вратите се тресна — но не на спалнята им. Много по-надолу по горния коридор. Стаята на Линда или стаята за гости.
Халек предполагаше, че е стаята за гости. Беше прав. Тя спеше отделно от него през седмицата преди той да напусне къщата.
Тази седмица — последната седмица — оставаше като объркан кошмар в съзнанието на Били, когато по-късно се опитваше да си я спомни. Времето беше станало горещо, потискащо и задушно, като че августовските горещници тази година бяха дошли по-рано. Дори свежата и хладна Лантърн драйв, с двойната редица дървета, изглеждаше поувяхнала. Били Халек ядеше и се потеше, потеше се и ядеше… а теглото му бавничко намаляваше. В края на седмицата, преди да си наеме кола от агенцията „Авис“ и да замине по щатското шосе 95 към Ню Хампшир и Мейн, беше отслабнал с нови пет килограма и тежеше 70.
През тази седмица лекарите от клиниката „Гласман“ непрекъснато се обаждаха. Непрекъснато се обаждаше и Майкъл Хюстън. Хайди гледаше Били с подпухналите си очи, пушеше и не казваше нищо. Когато той спомена, че иска да се обади на Линда, тя каза с примрелия си несигурен глас единствено: