Преди беше дебел — не наддал, не няколко кила по-тежък, а направо дебел като свиня. После беше едър, после горе-долу на нормата (ако наистина съществуваше такова нещо — триото магьосници от клиниката „Гласман“ все пак мислеше, че съществува), а после слаб. Но сега слабостта му започваше да преминава в ново състояние — мършавост. Какво идваше след това? Съсухряне навярно. А след това — нещо, което едва потрепваше извън границите на въображението му.
Не беше сериозно разтревожен, че наближава отиването му на оня свят; тази работа нямаше да стане бързо. Но последният разговор с Хюстън ясно му показа колко далече са отишли нещата и колко невъзможно е някой да му повярва — сега или някога. Искаше да се обади на Кърк Пенчли — желанието беше почти непреодолимо, макар да знаеше, че Кърк сам ще му се обади, когато някое от трите детективски бюра, използувани от фирмата, открие нещо.
Вместо това набра един нюйоркски номер, който едва успя да намери на гърба на тефтерчето си. Не се досещал с неудобство за името на Ричард Джинели сегиз-тогиз още откакто всичко започна — вече бе дошло времето да му се обади.
За всеки случай.
— „Тримата братя“ — съобщи един глас в слушалката. — Специалното ни меню тази вечер включва телешко с червено вино и известното наше блюдо „Алфредо“.
— Казвам се Уилям Халек и бих искал да говоря с господин Джинели, ако е някъде там.
След пауза за размисъл гласът запита:
— Халек?
— Да. Чу се щракане. Били смътно дочуваше тропането на чинии и прибори. Псуваше се на италиански. Някой се смееше. Както и всичко останало в живота му тия дни, нещата изглеждаха много далечни.
Накрая някой вдигна слушалката:
— Уилям! — На Били му дойде наум, че Джинели е единственият човек в света, който го нарича така. — Как си, пейзан?
— Отслабнал съм.
— А, това е добре — възкликна Джинели. — Ти беше прекалено голям, трябва да се признае, прекалено голям. Колко си отслабнал?
— Десет кила.
— Хей! Браво! А и сърцето ти ще е благодарно. Трудно се отслабва, а? Не ми разправяй на мене, аз го знам. Проклетите калории просто ти се лепят. На ирландци като тебе провисват пред колана им. А жабарите като мене откриват, че панталоните им се късат на задника всеки път, когато се наведат да си вържат обувките.
— Всъщност изобщо не ми беше трудно.
— Е, — ела да се видим в „Братята“, Уилям. Ще ти приготвя собствения си специалитет. Пиле по неаполитански. С едно ядене ще си върнеш цялото тегло, което си загубил.
— Това може и да ме съблазни — поусмихна се Били. Виждаше се в огледалото върху стената на кабинета и изведнъж му се стори, че в усмивката, му имаше прекалено много зъби. Прекалено много и прекалено издадени. Спря да се усмихва.
— Е, добре, наистина те каня. Липсваш ми. Отдавна не сме се виждали. А животът е кратък, пейзан. Искам да кажа, животът е кратък, прав ли съм?
— Да, сигурно е така.
Гласът на Джинели стана по-нисък и по-сериозен:
— Чух, че си имал някакви неприятности там в Кънетикът. — Изговори Кънетикът, като че ли се намираше някъде в Гренландия, помисли си Били. — Съжалявам.
— Как си чул за това? — искрено изненадан запита Били. Имаше кратко съобщение за злополуката във вестника на Феървю „Рипортър“ — благоприличие, без да се споменават имена — и това беше всичко. В нюйоркските вестници не се появи нищо.
— Гледам да съм осведомен — отговори Джинели.
— Това нещо ми създава някои неприятности — започна Били, като подбираше внимателно думите си. — Те нямат… нямат правен характер. Жената — знаеш ли за жената?
— Да, чух, че била циганка.
— Циганка, да. Тя имаше и мъж. Той ми… създаде някои неприятности.
— Как му е името?
— Мисля, че Лемке. Опитвам се да се справя с всичко това сам, но се чудех… дали не мога…
— Разбира се, разбира се. Просто ми се обади. Може би ще мога да направя нещо, а може би не. Нали знаеш, приятелите са си приятели, а бизнесът си е бизнес — разбираш ли ме?
— Разбирам.
— Понякога приятелите и бизнесът се смесват, понякога остават отделни, прав ли съм?
— Да.
— Да не би този тип да се опитва да те нападне?
Били се поколеба:
— Не ми се разпростира много в момента, Ричард. Случаят е доста особен. Но да, той ме напада по свой начин. И то доста яростно.
— Е, по дяволите, Уилям, трябва да говорим сега!
От гласа на Джинели ясно личеше, че той е много разтревожен. Били усети, че сълзи напират по клепачите му и грубо прекара ръка по бузата си.
— Наистина оценявам това. Но искам първо да се опитам да се справя сам. Не съм дори напълно сигурен какво бих искал да направиш ти.