— Ако искаш да се обадиш, Уилям, ще ме намериш тук. Окей?
— Окей. И благодаря.
Той се поколеба.
— Кажи ми нещо, Ричард — ти суеверен ли си?
— А? Да питаш стар италианец като мен дали е суеверен? Израснал съм в семейство, в което майка ми, баба ми и всичките ми лели викаха само „Аве Мария“ и се молеха на всички светии, за които си чувал, и на още толкова, за които никога не си чувал, където огледалата се покриваха, щом някой умре, а на гаргите и на черните котки се показваше знакът срещу урочасване. И ти задаваш на мене такъв въпрос?
— Да — потвърди Били и се поусмихна против волята си. — Задавам ти такъв въпрос.
Гласът на Джинел и отново долетя — равен, твърд и без всякаква веселост:
— Вярвам само в две неща, Уилям. Оръжие и пари — ето в какво вярвам. И можеш да ме цитираш. Суеверен? Не и аз, пейзан. Взел си ме за някой друг жабар.
— Това е добре — отговори Били, още по-широко усмихнат. Беше първата истинска усмивка по лицето му от почти месец насам и тя го накара да се почувствува страшно добре.
Тази вечер, тъкмо след като Хайди се бе прибрала, звънна Пенчли.
— Твоите цигани се оказаха много трудни за откриване — съобщи той. — Сметката ти при бюрото вече наближава десет хиляди долара, Бил. Дали не е време да спрем търсенето?
— Кажи ми първо какво са открили — настоя Били. Ръцете му се бяха изпотили.
Пенчли започна да докладва със сухия си глас на старши държавен служител.
Циганската тайфа отишла първо в Грийно, кънетикътски град на около петдесет километра северно от Милфорд. Една седмица след като ги изхвърлили от Грийно, се озовали в Потикът, близо до Провидънс, Роуд айланд. След Потикът били в Атълбъро, Масачусетс. Там един от тях бил арестуван за смущаване на реда, но бил пуснат под малка гаранция и се измъкнал.
— Изглежда, че е станало така — заобяснява Пенчли. — Някакъв градски кавгаджия загубил десет долара, като играл с двайсет и пет цента на колелото на съдбата. Казал на циганина, че има измама и че ще си го върне. След два дни забелязал, че циганинът излиза от денонощния магазин. Разменили си обиди и се сбили на паркинга. Няколко свидетели — не местни жители — казали, че гражданинът предизвикал боя. А други неколцина от местните хора твърдели, че циганинът го предизвикал. Така или иначе циганинът бил арестуван. Когато го пуснали условно и той не се върнал, местните ченгета били повече от доволни. Спестили си разноските по съдебното разглеждане на случая и се отървали от циганите.
— Така става обикновено, нали? — измърмори Били.
Лицето му изведнъж се загря и пламна. Някак си беше сигурен, че мъжът, който е бил арестуван в Атълбъро, е същият младеж, който жонглираше с фигурите за боулинг в градския парк на Феървю.
— Да, общо взето — съгласи се Пенчли. — На циганите им е известно, че местните ченгета са доволни, когато някой от тях изчезне. Няма окръжни бюлетини, няма издирване. Също, като че ли нещо ти е влязло в окото. Тогава мислиш само за прашинката. След като тя се измие и вече не те дразни, никой вече не се интересува къде е отишла, нали?
— Прашинка — повтори Били. — Това ли е бил той?
— За полицията в Атълбъро е бил точно това. Сега искаш ли да ти кажа останалата история, Бил, или първо ще пообсъдим тежкото положение на различните малцинствени групи?
— Кажи ми останалото, моля ти се.
— Циганите спрели отново в Линкълн, Масачусетс. Изкарали към три дни преди да ги изритат.
— Била е все същата група. Сигурен ли си?
— Да. Все същите коли. Тук имам и списък с номерата — главно тексаски и делауерски регистрации. Искаш ли списъка?
— По-нататък. Не сега. Продължавай.
Нямаше много повече. Циганите се появили отново в Ревиър, на север от Бостън, останали десет дни и си тръгнали сами. Четири дни в Портсмът, Ню Хампшир… а после просто се изгубили.
— Можем да ги открием отново, ако искаш — добави Пенчли. — Със случая се занимават трима първокласни следователи от детективското бюро „Бартън“ и те са почти сигурни, че циганите сега са някъде в щата Мейн. Движили се успоредно на магистрала I-95 по цялото крайбрежие нагоре от Кънетикът — не, още от Южна и Северна Каролина, доколкото следователите са могли да открият следите им. Техният маршрут е почти като на цирк. Навярно ще обработят туристическите области като Огънкуит и Кенъбънкпорт в южната част на Мейн, ше продължат към Бутбей Харбър и ще спрат в Бар Харбър. После, когато туристическият сезон започне да привършва, ще тръгнат обратно към Флорида или към крайбрежието на тексаския залив, за да изкарат зимата.
— С тях има ли и един старец? — попита Били, като стискаше силно слушалката. — Към осемдесетгодишен. С ужасен нос — възпаление, рак или нещо подобно.