Чу се шумолене от книжа, което сякаш продължи вечно.
— Тадъз Лемке — тихо каза Пенчли. — Бащата на жената, която си блъснал с колата си. Да, той е с тях.
— Баща! — възкликна Халек. — Това е невъзможно, Кърк! Жената беше стара, към седемдесет, седемдесет и пет…
— Тадъз Лемке е сто и шест годишен.
За няколко секунди Били изобщо не можа да проговори. Само движеше устни. Изглеждаше като човек, който целува призрак. После успя да промълви:
— Това е невъзможно.
— Възраст, на която всички можем да завиждаме — продължи Кърк Пенчли, — но не е невъзможно. За всички тия хора има документи — те вече не се скитат по източна Европа с катуни, макар че, според мене, някои от по-старите, като този Лемке, биха искали да е така. Имам награда за тебе… номера от социалната им осигуровка… отпечатъци от пръстите, ако ти трябват. Лемке е твърдял в различни случаи, че е на сто и шест, сто и осем и сто и двайсет години. Предпочетох да приема, че е на сто и шест, тъй като съвпада с данните от социалното осигуряване, които следователите от „Бартън“ са получили. Сузана Лемке наистина му е била дъщеря, в това няма съмнение. И, ако това интересува някого, той е вписан като президент на компанията „Тадъз“ в различните разрешителни за хазартни игри, с които разполагат… а това значи, че е главатар на племето или тайфата или на каквото се наричат.
Дъщеря му? Дъщерята на Лемке? В съзнанието на Били това някак си променяше всичко. Ами ако някой беше блъснал Линда? Ако някой я беше прегазил на улицата като бездомно куче?
— … с това?
— А? — Опита се да се върне към думите на Кърк Пенчли.
— Казвам, сигурен ли си, че не искаш да приключим с това? Излиза ти скъпо, Бил?
— Моля ти се, накарай ги да продължат още малко — настоя Били. — Ще ти се обадя след четири дни — не, след три, — за да видя дали сте ги открили.
— Няма нужда да го правиш — успокои го Пенчли. — Ако — или когато — хората от „Бартън“ ги открият, ще ти кажа веднага.
— Няма да съм тук — отмери думите си Халек.
— О? — Пенчли внимаваше да не прояви каквото и да е отношение в тона си. — Къде очакваш, че ще бъдеш?
— Ще пътувам — отвърна Халек и не след дълго затвори. Остана съвършено неподвижен, като главата му объркано се въртеше, а пръстите му — много тънките му пръсти — притеснено барабаняха по ръба на бюрото.
Глава 16
Писмото на Били
На другия ден Хайди излезе на пазар малко след десет часа. Не се обади на Били да му каже къде отива и кога ще се върне — този мил стар навик вече го нямаше. Били седеше в кабинета си и гледаше как олдсмобилът се изтегля на заден ход но алеята към улицата. Само за миг Хайди обърна глава и очите им като че ли се срещнаха — неговите объркани и уплашени, а нейните с безмълвно обвинение: Ти ме накара да пратя дъщеря ни извън къщи, няма да получиш пофесионалната помощ, която ти трябва, приятелите ни са започнали да те одумват. Изглежда си търсиш втори пилот за някакъв налудничав полет и си избрал. мене… Е, майната ти, Били Халек, Остави ме на мира. Изгаряй, щом ти се иска, но нямаш право да повличаш и мене.
Беше само илюзия, разбира се. Тя не можеше да го види толкова далече в сенките. Само илюзия, но болеше.
След като олдсмобилът се загуби по улицата, Били сложи лист хартия в пишещата си машина и написа отгоре „Мила Хайди“. Беше единствената лесна част от писмото. Пишеше с мъка по едно изречение, като непрекъснато се притесняваше, че тя ще се върне, докато чука. Но тя не се върна. Накрая извади листа от машината и го прочете.
Мила Хайди,
Когато четеш това, аз ще съм заминал. Не знам точно за къде и не знам точно за колко време, но се надявам, че като се върна, всичко това ще е свършило. Кошмарът, който преживяхме.
Хайди, Майкъл Хюстън греши — греши за всичко. Лида Росинггън наистина ми каза, че старият циганин — името му, между другото, е Тадъз Лемке — е докоснал Кари и наистина ми каза, че кожата на Кари се превръща в люспи. И Дънкан Хоупли наистина беше покрит с пъпки… Беше по-ужасно, отколкото можеш да си представиш.
Хюстън отказва да проследи сериозно логиката, която излагам в защита на убеждението си, и безспорно отказва да я съчетае с необяснимостта на онова, което ми се случва (тази сутрин бях 69 кила, с което съм загубил вече почти 50). Не може да си позволи да вникне — това изцяло би го изкарало от релсите. Би предпочел да ме затвори в болница до края на живота ми, отколкото поне сериозно да обмисли възможността, че всичко става в резултат от циганско проклятие. Мисълта, че такива съчинени неща като цигански проклятия изобщо съществуват — където и да е по света, но особено във Феървю, Кънетикът, — срива всичко, в което той някога е вярвал. Неговите божества идват от шишенцата, а не от въздуха.