После се появи увеселителната улица. Влакчето на ужасите се издигаше към небето. Гигантски дубликат на викингски кораб се люлееше все по-силно, а привързаните в него туристи пищяха. В една игрална зала вляво от Били бумтяха звънци и проблясваха светлини, а вдясно юноши в раирани фланелки непрекъснато се блъскаха с детски електрически колички. Съвсем близо до игралната зала младеж и девойка се целуваха. Ръцете й бяха сключени около врата му. Една от неговите ръце беше на задника й, а другата прикрепяше кутия бира.
Да, помисли си Били. Да, това е мястото. Трябва да е то.
Остави колата си в един асфалтиран паркинг, където слънцето прежуряше, плати седемнайсет долара на служителя за полудневен престой, прехвърли портфейла си от дънките във вътрешния джоб на спортното си сако и започна търсенето.
В началото мислеше, че загубата на тегло навярно се е ускорила. Всеки го заглеждаше. Рационалната част от съзнанието му бързо го увери, че това е просто заради дрехите му, а не заради вида му във тях.
Хората ще се взират по същия начин в тебе, ако се появиш по бански гащета и тениска през октомври. Били. Не се притеснявай. Ти си само обект за гледане, а наоколо гъмжи от тях.
И това наистина бе така. Били видя дебела жена в черни бикини, чиято дълбоко потъмняла кожа лъщеше от плажно масло. Коремът й беше огромен, гънките по мускулите на бедрата й бяха почти митични и странно възбуждащи. Движеше се към широкия завой на бялото крайбрежие като океански лайнер, бедрата й се поклащаха като вълни. Видя и гротескно дебел пудел с подстригани за лятото къдрици, който седеше на сянка край павилиона за пица, а езикът му — по-скоро сив, отколкото розов — висеше апатично. Видя две юмручни сбивания. Видя огромна чайка с пъстри сиви крила и мъртвешки черни очи да се спуска и да грабва тестената закуска от ръката на едно бебе в количка.
Отвъд всичко това бе чисто бялата дъга на Олд Орчард бийч, чиято белота сега почти напълно се закриваше от полегнали любители на слънчевите бани в ранния следобед на летния ден. Но впечатленията и от крайбрежието, и от Атлантическия океан отвъд бледнееха и поевтиняваха пред сладострастните пулсирания по централната алея — зъбенето на хора, по чиито ръце, устни и бузи съхнеше храна, виковете на уличните търговци („Да позная ли колко тежиш?“, чу Били някъде отляво. „Ако сбъркам с повече от две кила, печелиш наградата!“), тънкото скърцане на увеселителните колички, буйната рокмузика, която се изливаше от кафенетата.
Били изведнъж започна да се чувствува определено нереален — вън от себе си, сякаш изпитваше един от онези моменти на звездна проекция, каквито се описват в списание „Фейт“. Имената — Хайди, Пенчли, Линда, Хюстън — изведнъж му зазвучаха фалшиво и несериозно като имена, измислени за слаб разказ при моментно хрумване. Помисли си, че ако погледне по-нататък, ще види прожекторите, камерите, микрофоните и някакъв „истински“ свят, който едва си представяше. Мирисът на гнила храна и сол стана по-силен от мириса на морето. Звуците долитаха отдалече като през много дълъг коридор.
Звездна проекция, друг път, обяви един смътен глас. Всеки момент ще получиш слънчев удар, приятелю.
Глупости. Никога през живота си не съм получавал слънчев удар.
Е. сигурно като отслабнеш с петдесетина кила, на термостата ти му се разгонва фамилията. Сега ще се махнеш от слънцето или ще се озовеш в спешното отделение на някоя болница, където ще обясняваш имаш ли алергии и каква е кръвната ти група.
— Добре, уговори ме — измърмори Били, а едно хлапе, което изсипваше в устата си остатъка от пакетче пуканки наблизо, се обърна и го изгледа навъсено.
Отпред имаше една пивница, наречена „Седемте морета“. На вратата бяха закрепени две обяви. ЛЕДЕНО СТУДЕНО, гласеше едната. На другата пишеше ЧАС НА НАЙ-ГОЛЯМО ЩАСТИЕ. Били влезе.
В „Седемте морета“ не само беше ледено студено, а и благословено тихо. На джукбокса имаше надпис НЯКОЙ ЗАДНИК МЕ ИЗРИТА СНОЩИ И СЕГА НЕ РАБОТЯ. Отдолу имаше френски превод на същата мисъл. Но по престарелия вид на надписа и по праха върху джукбокса Били прецени, че въпросното „снощи“ е било преди доста години. В пивницата седяха няколко посетители, главно по-възрастни мъже, облечени горе-долу като Били — повече за улицата, отколкото за плажа. Някои от тях играеха на дама или табла. Почти всички носеха шапки.