— Какво ще обичате? — дойде при него барманът.
— Една голяма бира, моля.
— Окей.
Бирата пристигна. Били отпи бавно, като гледаше как движението по тротоара пред витрината на пивницата намалява и се оттегля; слушаше бърборенето на старците. Почувствува, че част от силите му и част от усещането му за действителност започват да се възвръщат. Барманът се върна:
— Още една?
— Моля ви. И искам да ви питам нещо, ако не сте зает.
— За какво?
— За едни хора, които може да са минали оттук.
— Кое е тук? „Моретата“?
— Олд Орчард.
Барманът се засмя:
— Доколкото мога да преценя, всеки от Мейн и половината Канада минават оттук през лятото, старче.
— Те са цигани.
Барманът изсумтя и донесе на Били нова бира.
— Значи са скитали насам-натам. Всички, които идват в Олд Орчард през лятото, са такива. Но това място тук е малко по-друго. Посетителите живеят наоколо през цялата година. А онези… — Той посочи към витрината и пренебрежително махна със свита китка. — Скитници. Като вас, господине.
Били внимателно сипа бирата си, без да вдига пяна, после остави десетдоларова банкнота на тезгяха:
— Не съм сигурен, че се разбираме. Говоря за истински, действителни цигани, а не за туристи и летовници.
— Истински… О, сигурно говорите за онези, които лагеруваха край Солената хижа.
Сърцето на Били се разтуптя:
— Да ви покажа ли някои снимки?
— Няма смисъл. Аз не ги видях. — Спря поглед върху десетте долара за миг, а после се провикна: — Лон! Лони! Ела за малко!
Един от старците, които седяха до витрината, се изправи и се довлече до тезгяха. Носеше сиви памучни панталони, бяла риза, която му беше няколко номера по-голяма, и сламена шапка. Лицето му беше уморено. Само очите гледаха живо. Напомняше на Били за някого и след малко той се досети. Старецът приличаше на Лий Страсбърг, учителя и актьора.
— Това е Лон Ендърс — представи го барманът. — Къщата му е в западната част на града. От същата страна, където е и Солената хижа. Лон вижда всичко, което става в Олд Орчард.
— Аз съм Бил Халек.
— Приятно ми е — сухо поздрави Лон Ендърс и зае мястото до Били. Не изглеждаше, че сяда наистина — коленете му се отметнаха в момента, когато се настаняваше на стола.
— Бихте ли пили една бира? — попита Били.
— Не мога — отвърна сухият глас, а Били леко отмести глава, за да не диша прекалено сладкия дъх на Ендърс. — Вече си изпих моята за днес. Докторът не разрешава повече. Стомахът ми никак не е наред. Ако бях автомобил, щях да съм готов за претопяване.
— О — със слаб глас реагира Били.
Барманът се извърна от тях и започна да зарежда машината за миене с бирени чаши. Ендърс погледна към десетдоларовата банкнота. После вдигна очи към Били.
Халек отново обясни, докато Ендърс рееше погледа на умореното си лъскаво лице из сенките на „Седемте морета“. От съседното заведение отдалечено кънтяха звънци от игрални машини като звуци, които човек чува насън.
— Бяха тук — промълви той, когато Били свърши. — Разбира се, че бяха тук. Не бях виждал никакви цигани от повече от седем години. А тая тайфа не бях я виждал може би от двайсет години.
Дясната ръка на Били така стисна бирената чаша, че трябваше съзнателно да отпусне пръсти, за да не я счупи. Остави я внимателно на тезгяха.
— Кога? Сигурен ли сте? Имате ли някаква представа накъде са тръгнали? Можете ли…
Ендърс вдигна ръка — бяла като ръката на удавник, изваден от кладенец, а на Били се стори и леко прозрачна.
— Спокойно, приятелю — прошепна той. — Ще ти кажа каквото знам.
Със същото съзнателно усилие Били се принуди да замълчи. Само да чака.
— Ще взема десетачката, защото изглежда, че можеш да си го позволиш, приятелю — продължи Ендърс. Навря банкнотата в джоба на ризата си, а после намести горните си изкуствени зъби с палеца и показалеца на лявата си ръка. — Но ще говоря не за пари. Човек на моята възраст иска той да си плаща, за да го слушат… помоли Тими да даде чаша студена вода, моля ти се. Дори една бира ми идва много. Това, което е останало от стомаха ми, гори. Но сигурно човек трудно се отказва от радостите си, дори и да не му доставят вече удоволствие.
Били махна на бармана и той донесе леденостудената вода на Ендърс.
— Как си, Лон? — попита, докато я оставяше.
— Бил съм и по-добре, и по-зле — промълви Лон, като вдигаше чашата си. За миг Били си помисли, че ще се окаже прекалено тежка за него. Но старецът успя да я вдигне до устата си, макар че част от водата се разля по пътя до там.
— Искаш ли да говориш с този човек? — понита Тими. Студената вода изглежда съживи Ендърс. Той остави чашата, погледна първо към Били, после към бармана: