— Господине, моля ви, излезте! — настоя Тими.
— Тръгвам — отсече Били и го направи, като спря само да стисне дългата и почти безплътна ръка на стареца.
Отвън слънцето го удари като чук. Беше средата на следобеда и то вече се бе наклонило на запад, така че когато погледна наляво, видя собствената си сянка, мършава като силуета на дете и изсипана върху горещия бял пясък като мастило.
Набра телефонния код 203.
За тях е много важно да знаят тайното име на човека.
Набра 555.
Искам да се махате оттук. Не ми харесва видът ви.
Набра и 9231 и се заслуша в сигналите на телефона, който звънеше в дома му, в града на дебелаците.
Изглеждате като предвестник на някое нещастие…
— Ало?
Гласът, нетърпелив и малко задъхан, не беше на Хайди, а на Линда. Като лежеше на леглото в клиновидната си хотелска стая, Били затвори очи, тъй като усети, че сълзите му започнаха да парят. Представи си я каквато беше вечерта, когато я изведе на разходка по Лантърн драйв, за да говорят за злополуката — остарелите й шорти, дългите й подвижни крака.
Какво ще и кажеш, Били, момчето ми? Че си прекарал деня на плажа и си се потил, че си обядвал с две бири, че въпреки голямата вечеря — с две говежди филета вместо едно, днес си отслабнал с килограм и половина вместо с обикновеното кило?
— Ало?
Че си предвестник на някое нещастие? Че съжаляваш, защото си излъгал, но всички родители го правят?
— Ало, има ли някой там? Ти ли си, Боби?
Обади се, все още със затворени очи.
— Татко ти е, Линда.
— Татко?
— Миличка, не мога да говоря — започна той. Защото съм почти разплакан. — Още слабея, но съм по следите на Лемке. Кажи на майка си това. Мисля, че открих следите на Лемке, ще запомниш ли?
— Татко, моля ти се, върни се вкъщи! — Тя плачеше. Ръката на Били здраво стисна слушалката. — Липсваш ми и няма да й разреша вече да ме отпраща.
Сега дочу слабо и гласа на Хайди:
— Лин? Татко ти ли е?
— Обичам те, кукличке — каза той. — Обичам и майка ти.
— Татко…
Последва объркан шум. После Хайди взе слушалката:
— Били? Моля ти се, престани с това и си ела вкъщи при нас.
Били внимателно затвори телефона, претърколи се по леглото и опря глава върху кръстосаните си ръце.
Освободи стаята в саутландския „Шератън“ на другата сутрин и пое на север по ю-ес 1, дългата крайбрежна магистрала, която започва от Форт Кейн, Мейн, и свършва в Кий Уст, Флорида. Рокланд или може би Бутбей Харбър, беше казал старецът в „Седемте морета“, но Били не искаше да рискува. Спираше на всяка втора или трета бензиностанция от северната страна на пътя; спираше и при големите магазини, където на градински столове седяха старци и дъвчеха сламки или кибритени клечки.
Показваше снимките на всеки, който искаше да ги погледне; разполагаше със стотина двудоларови банкноти, които раздаваше като агент на радиопредаване със съмнителни достойнства.
Четирите снимки, които най-често показваше, бяха на момичето, Джина, с чистата маслинена кожа и тъмните, обещаващи очи; на преустроената катафалка кадилак; на микробуса фолксваген с рисунката на момичето и еднорога; на Тадъз Лемке.
Както и Лон Ендърс, хората не искаха дори да докоснат последната снимка.
Но му помагаха и Били Халек с лекота следваше циганите по крайбрежието. Не беше заради регистрационните им номера от друг щат — в Мейн през лятото имаше много такива номера. Дължеше се на начина, по който колите и камионетките се движели заедно, почти броня до броня; на изрисуваните цветни картини; на самите цигани. Повечето от хората, с които Били говори, твърдяха, че жените или децата им откраднали нещо, но никой не казваше какво точно му липсва и никой, доколкото разбра Били, не бе съобщил на полицията за предполагаемите кражби.
Най-често си спомняха стария циганин със скапания нос — ако го бяха видели, помнеха го най-добре.
Когато разговаряше с Лон Ендърс в „Седемте морета“, беше изостанал три седмици от циганите. Собственикът на бензиностанцията „Бързото обслужване на Боб“ не можа да си спомни точно деня, когато бе заредил всичките им коли, фургони и камионетки, само че „воняха като индианци“. Били си помисли, че и самият Боб понамирисва доста, но реши, че би било непредпазливо да го каже. Колежанчето, което работеше за лятото в пивницата „Фалмът“ от другата страна на пътя, можа без съмнение да посочи деня — било на 2 юни, рождения му ден, и на него му било криво, че е на работа. Били разговаря с двамата на 20 юни, което значеше, че е изостанал с осемнайсет дни. Циганите се бяха опитали да наемат място за лагеруване в района на Брънзуик малко по на север, но ги бяха прогонили оттам. На 4 юни вдигнали лагера си в Бутбей Харбър. Не на самия плаж, разбира се, но намерили един фермер около Кенистън хил, който ги пуснал на ливадата си за двайсет долара на вечер.