Останали само три дни наоколо — летният сезон все още не бил в разгара си и явно се печелело малко, фермерът се казваше Уошбърн. Когато Били му показа снимката на Тадъз Лемке, той кимна и се прекръсти бързо и (Били бе убеден в това) несъзнателно.
— Никога не съм виждал старец да се движи със скоростта на този, а го гледах и как мъкне повече натрупани дърва, отколкото синът ми би могъл да вземе. — Уошбърн се поколеба и добави: — Не го харесах. И то не само заради носа. По дяволите, дядо ми имаше рак на кожата и преди да го изпратим, в бузата му зееше дупка колкото пепелник. Човек можеше да го погледне и да види как дъвче храната си. Е, не ни харесваше това, но все пак си обичахме дядо, нали? — Били кимна. — Но този тип… не го харесах. Приличаше ми на… педераст.
На Били му хрумна да попита за превода специално на тази дума от новоанглийския диалект, но после реши, че не му трябва. Педераст, призрак, плашило. Преводът се четеше в очите на Уошбърн.
— Той наистина е такъв — убедено се съгласи Били.
— Бях решил да ги отпратя — продължи фермерът. — Двайсет долара на вечер само за да почистя малко боклук, не е лошо като надница, но жената се страхуваше от тях, а и аз малко се боях. Така че излязох по-рано следващата сутрин, за да съобщя това на оня Лемке преди да съм се ядосал, но те вече си бяха тръгнали. Много ми олекна.
— Пак на север ли тръгнаха?
— Ами да. Бях застанал хей на оня хълм — посочи той — и ги видях как завиват по ю-ес 1. Гледах ги, докато се загубиха от погледа, и бях много доволен, че са си отишли.
— Да. Сто на сто е така.
Уошбърн огледа критично и доста разтревожено Били.
— Искате ли да дойдете до нас и да изпиете чаша студен айрян, господине? Изглеждате доста изтощен.
— Благодаря, но ако мога, искам да стигна до Оулс хед преди залез слънце.
— Него ли търсите?
— Да.
— Е, ако го намерите, надявам се да не ви изяде, господине, защото ми изглежда гладен.
Били говори с Уошбърн на двайсет и първи — началото на лятото според календара, макар че пътищата вече бяха претъпкани с туристи и той трябваше да навлезе в континента чак до Щийпскот, за да намери мотел със свободни легла — а циганите бяха заминали от Бутбей Харбър на осми сутринта. Закъснение от тринайсет дни.
Изкара две лоши вечери, когато изглеждаше, че циганите са пропаднали вдън земя. Не ги бяха виждали в Оулс хед, нито в Рокланд, макар че бяха първостепенни летни туристически градове. Служителите от бензиностанциите и сервитьорките поглеждаха снимките му и поклащаха глави.
Като успяваше с усилие да не повърне ценните си калории през перилото — винаги му бе ставало лошо в кораб, — Били отиде с междуостровния ферибот от Оулс хед до Виналхейвън, но циганите и там не бяха се появявали. Вечерта на двайсет и трети се обади на Кърк Пенчл и с надежда за нови данни и когато Кърк взе слушалката, се чу странно двойно изшракване, а Кърк попита:
— Как си, Били, момчето ми? И къде си?
Били бързо затвори, като се изпоти. Беше успял да вземе последното легло в мотела „Рокландс Харбървю“; знаеше, че от тук до Бангор едва ли има друг мотел, но изведнъж реши да си тръгне, дори това да означаваше, че ще прекара нощта в колата на някой път сред ливадите. Онова двойно изщракване. Досега не бе и помислял за такава възможност. Този звук понякога се чува, когато линията се подслушва или когато се използува устройство за откриване на другия абонат.
Хайди е подписала документите за търсенето ти, Били.
Това е най-глупавото идиотско нещо, което съм чувал.
Тя ги е подписала, а Хюстън ги е приподписал.
Оставете ме на мира, дявол да ви вземе!
Махай се оттука, Били.
Той се махна. Дори като се оставят настрана Хайди, Хюстън и предполагаемото устройство за откриване, това се оказа най-хубавото нещо, което би могъл да направи. Записваше се в бангорската страноприемница „Рамада“ в два часа сутринта и показа снимките на служителя — вече му бе станало навик, — а той веднага кимна.
— Да, заведох си приятелката при тях да й гледат на карти. — Взе снимката на Джина Лемке и се загледа в нея. — Тя наистина знаеше как да се оправя с прашката си. А изглежда, че можеше да се оправя и с някои други неща, нали? — Той тръсна ръка, като че ли изтърсваше вода от пръстите си. — Само като ме видя как я гледам, приятелката ми бързо ме измъкна оттам. — Той се засмя.