Само преди миг Били бе така уморен, че можеше да мисли единствено за леглото. Сега бе напълно буден отново и кръвта му бучеше от адреналин.
— Къде? Къде бяха? Или още са…
— Нее, няма ги вече там. Бяха в Парсънс, но вече са си тръгнали. Минах оттам оня ден.
— Някакво стопанство ли беше?
— Не, там беше магазинът за разпродажба на Парсънс преди да изгори миналата година. — Погледна с неудобство прилепналата към тялото фланелка на Били, изпъкналите му очни ябълки и подобното му на скелет лице, в което единствено очите блестяха ярко. — Ъъ… ще вземете ли легло?
Следващата сутрин Били намери магазина за разпродажби на Парсънс — беше обгоряла и овъглена рамка в средата на нещо, което приличаше на изоставен паркинг от трийсетина декара. Мина бавно през напукания асфалт, като потропваше с подметки. Имаше празни кутии от бира и сода. Мухи кръжаха над остатъци от сирене. Търкаляше се и едно лъскаво топче за прашка. („Хой, Джина!“, обади се призрачен глас в главата му.) Подмятаха се и ципи от спукани балони. Да, тук бяха отсядали.
„Подушвам те, старче“, прошепна Били на обгорелите остатъци от магазина за разпродажба, а дупките, които някога са били прозорци, като че ли се взираха в кльошавия човек-плашило с нямо неодобрение. Мястото изглеждаше обладано от духове, но Били не се страхуваше. Отново изпитваше яд — носеше го като дреха. Яд към Хайди, яд към Тадъз Лемке, яд към така наречените приятели като Кърк Пенчли, които се предполагаше да бъдат на негова страна, а бяха застанали срещу му. Или биха го направили. Нямаше значение. Дори и сам, дори и под шейсет кила, от него бе останало достатъчно, за да настигне стария циганин. А после какво щеше да стане? Ами това щеше да се види, нали?
„Подушвам те, старче“, отново си каза Били и заобиколи остатъците от сградата. Отзад имаше обявление, че мястото се продава. Били взе бележника от задния си джоб и си записа данните от него.
Името на агента по продажбата на имота беше Франк Куигли, но той настояваше Бил да го нарича Биф. По стените имаше снимки в рамка на Биф Куигли като ученик. На повечето от тях беше с каска за ръгби. Върху бюрото на Биф имаше купчинка бронзови кучешки изпражнения. ФРЕНСКО ШОФЬОРСКО СВИДЕТЕЛСТВО, гласеше малкият знак под тях.
Да, съгласи се Биф, той беше дал мястото под наем на стария циганин със съгласието на господин Парсънс.
— Той смяташе, че мястото не би могло да изглежда по-зле, отколкото е в момента, и предполагам, че е прав.
Облегна се във въртящия се стол, като очите му не напускаха лицето на Били, измерваха пролуката между яката и врата, провисналата като знаме при безветрие риза на Били. Кръстоса ръце зад главата си, облегна се в стола си и вдигна крака върху бюрото.
— Не че не е обявено за продан, нали? Това е първокалсно петно за някое предприятие и рано или късно предприемач с чувство за перспектива ще спечели страхотно. Така е, той…
— Кога си тръгнаха циганите, Биф?
Биф Куигли махна ръце от главата си и се наведе в стола. При това пружините издадоха остър звук — Скръц!
— Имате ли нещо против да ми кажете защо питате?
Устните на Били Халек — сега те бяха по-тънки и по-високо поставени, така че никога не се събираха напълно — се опънаха в усмивка, която плашеше с напрегнатата си костеливост.
— Да, Биф, имам нещо против.
Биф размисли, после кимна и отново се облегна в стола си. Мокасините му „Куоди“ отново дойдоха на бюрото и краката му се кръстосаха.
— Добре, Бил. Човек трябва сам да си гледа работата. Негови са и причините да го прави.
— Добре — каза Били. Усещаше, че ядът отново го обхваща и се бореше с него. Ако направеше скандал на този отвратителен човек, с мокасините му „Куоди“, грубия местен провлачен говор и превзетата фризура, нямаше да спечели нищо. — Е, щом сме съгласни…
— Но ще ви струва двеста долара.
— Какво?
Били остана с отворена уста. За миг така се вбеси, че просто не можеше да помръдне, нито да каже нещо друго. От това навярно Бил Куигли печелеше, защото ако Били можеше да се помести, би се хвърлил върху него. Самоконтролът му също бе отслабнал доста през последните два месеца.
— Не за онова, което ще ви кажа — продължи Биф Куигли. — То е безплатно. Двестата долара са за онова, което няма да кажа на тях.
— Няма да кажете… на кого? — успя да смънка Били.
— На жена ви — отвърна Биф, — на лекаря ви и на един човек, който твърди, че работи за агенция на име „Детективски услуги «Бартън».“
Били мигновено схвана всичко. Нещата не бяха така зле, както параноичното му съзнание ги рисуваше; бяха по-зле. Хайди и Майк Хюстън бяха отишли при Кърк Пенчли и го бяха убедили, че Били Халек е луд. Пенчли все още използуваше агенцията „Бартън“, за да следи циганите, само че сега те бяха като астрономите, които търсят планетата Сатурн само за да изучават спътника й Титан — или да върнат Титан в клиниката „Глисман“.