Били гледаше как едно хвърчило прелита над тълпите летовници в еднакви дрехи и си мислеше: Знаеш ли защо това място и тези хора те потискат? Ще ти кажа. Те се подготвят да живеят в градчета като Феървю, ето защо. Ще завършат училище, ще се оженят за жени, които горе-долу по това време ще са приключили първите си любовни приключения и ще са понатрупали опит, и ще се установят по различните улици Лантърн драйв на Америка. Ще носят червени анцузи, когато играят голф, и на всяка Нова година ще имат много възможности за сграбчване на цици.
— Да, наистина е потискащо — промърмори си той, а една двойка минувачи го изгледа странно.
Те са още тук.
Да. Те бяха още тук. Мисълта беше толкова естествена и определена, че нито го изненада, нито го развълнува особено. Беше една седмица назад — и те биха могли да са вече в Маритаймс или по средата на крайбрежието надолу; практиката им показваше, че би трябвало да са си заминали, а и Бар Харбър, където дори сувенирните магазинчета изглеждаха като скъпи зали за наддаване от Изтока, беше прекалено шик за вкуса на разнородната циганска тайфа. Всичко беше точно така. Освен че бяха още тук и той го знаеше.
— Старче, подушвам те — прошепна.
Разбира се, че го подушваш. Това и се очаква от тебе.
Мисълта го притесни за миг. После стана, захвърли остатъка от фунийката си в кофа за смет и се върна при продавача на сладолед. Той не изглеждаше особено очарован от завръщането на Били.
— Не, човече, не мисля, че мога — отговори продавачът и Били видя отвращението в очите му.
— Това може и да ви учуди.
Били изпитваше ледено спокойствие и чувство за предопределение — вече не deja vu, а истинско предопределение. Продавачът понечи да се извърне, но Били го задържа е поглед — това бе започнало да му се удава като че ли самият той бе станал свръхестествено същество. Извади плика със снимките — вече омачкан и поизцапан. Нареди познатия пасианс от образи, като ги подравняваше по ръба на щанда.
Продавачът ги погледна и Били нито се учуди, че той ги позна, нито изпита удоволствие — само неясен страх като очакването за болка, когато местната упойка загуби силата си. Във въздуха се усещаше острият мирис на сол, а над пристанището крещяха чайки.
— Този тип — закова поглед в снимката на Тадъз Лемке продавачът. — Този тип — какво страшилище!
— Още ли са тук?
— Да, мисля, че още са тук. Ченгетата ги изхвърлиха на втория ден, но те наели някаква ливада от един фермер в Текнър — това е съседният град във вътрешността. Виждал съм ги наоколо. Ченгетата стигнаха дотам, че трябваше да им пишат актове за счупени мигачи и разни такива неща. Човек би очаквал, че ще схванат намека.
— Благодаря. — Започна да прибира снимките си.
— Искате ли още един сладолед?
— Не, благодаря. — Страхът му бе нараснал, но имаше и гняв — бръмчащо, пулсиращо чувство в основата на всичко останало.
— Тогава бихте ли могли просто да си вървите по пътя, господине? Не сте ми особено от полза за бизнеса.
— Така е — съгласи се Били. — Сигурно не съм.
Тръгна към колата. Умората го бе напуснала.
Вечерта в девет и петнайсет Били паркира наетата си кола край шосе 37-А, което водеше на северозапад от Бар Харбър. Беше на върха на едно възвишение и морският бриз духаше покрай него, като разрошваше косата му и подмяташе хлабавите му дрехи. Зад гърба му бризът донасяше откъслечна музика от днешното рокпарти, което вече набираше сила в Бар Харбър.
Вдясно под него гореше голям лагерен огън, заобиколен от коли, фургони и микробуси. По-близо до огъня бяха хората — сегиз-тогиз някой пресичаше като черен картонен силует. Дочуваше се говор и смях.