Беше ги настигнал.
Старецът е там долу и те чака, Били — той знае, че си тук.
Да. Да, разбира се. Старецът би могъл да пропадне с хората си вдън земя — поне доколкото Били можеше да прецени, — ако го искаше. Но това не би му доставило удоволствие. Вместо това бе накарал Били да премине през препятствията от Олд Орчард до тук. Това е било желанието му.
Появи се отново страхът — промъкваше се като дим през кухините му, а сега в него изглежда имаше толкова много кухини. Но и гневът беше там.
Това исках и аз — а може и да го изненадам. Сигурен съм, че очаква от мене страх. Но гневът… това може да го учуди.
Били погледна за миг към колата, после тръсна глава. Отправи се към огъня по тревистия склон на хълма.
Глава 19
В лагера на циганите
Спря зад микробуса с рисунката на еднорога и момичето — по-тясна сянка в сравнение с останалите, но по-постоянна, тъй като огънят не достигаше до там. Стоеше и слушаше тихия им разговор, избухващия от време на време смях, пукането на дънерите в пламъците.
Не мога да отида там, настояваше съзнанието му напълно убедено. В тази убеденост имаше страх, но в нея бе примесено и трудно за изразяване чувство за срам и благоприличие — той искаше не повече да смути уединението на разговора им около огъня, отколкото би искал да му паднат панталоните в съдебното заседание на Хилмар Бойнтън. В края на краищата той беше нарушителят. Беше…
Тогава си представи лицето на Линда, чу я как го моли да се върне вкъщи и заплаква.
Да, той беше нарушителят, но не беше единственият.
Гневът отново започна да се надига в него. Задържа го, опита се да го сгъсти и да го превърне в нещо малко по-полезно — помисли си, че би му стигнала и обикновената строгост. После, като мина между микробуса и фургона до него, тръгна към тях, а мокасините му „Гучи“ шумоляха в тревата.
Наистина бяха подредени в кръгове — първо неравния кръг на колите, после кръга от мъже и жени, седнали около огъня, който гореше в дупка сред кръг от камъни. Наблизо бе забит почти двуметров прът. На него бе нанизано жълто парче хартия — според Били разрешително за огъня.
По-младите мъже и жени седяха направо на земята или на гумени дюшеци. Много от възрастните хора пък използуваха градински столове от алуминиеви тръби, свързани с преплетени пластмасови нишки. Били видя една възрастна жена, която седеше на шезлонг, подпряна с възглавници й завита с одеяло. Тя пушеше собственоръчно навита цигара и подреждаше пощенски марки в колекционерски класьор.
Три кучета от другата страна на огъня залаяха слабо. Един от по-младите мъже вдигна рязко глава и дръпна жилетката си, като разкри никелиран пистолет, закрепен в кобур през рамото.
— Енкелт! — каза остро един от по-възрастните и сложи ръка на рамото му.
— Боде хар?
— Само това — хан оч Тадуз!
Младежът погледна към Били Халек, който сега стоеше сред тях, съвсем не на място с провисналото си спортно сако и с градските си обувки. Погледът му не беше уплашен, а издаваше учудване и — Били би могъл да се закълне — съчувствие. После си тръгна, като спря само за миг, за да изръмжи:
— Енкелт!
Кучето джафна веднъж, а после замълча като останалите.
Отиде да извика стареца, помисли си Били. Огледа ги. Вече никой не говореше. Гледаха го с тъмните си цигански очи и не казваха нищо. Такова е чувството, когато панталоните ти наистина падат в съда, дойде му наум, но това изобщо не беше вярно. Сега, след като реално бе застанал пред тях, сложността на чувствата му бе изчезнала. Страхът и гневът все още присъствуваха, но си кротуваха някъде дълбоко в него. Има и нещо друго. Не са учудени, че те виждат…
… а не ги учудва и видът ти.
Тогава беше така, всичко беше вярно. Никаква психологическа анорексия, никакъв рядък вид рак. Били си помисли, че тези тъмни очи биха убедили дори и Майкъл Хюстън. Знаеха какво му се е случило. Знаеха и защо. А знаеха и как ще завърши.
Взираха се един в друг — циганите и слабият човек от Феървю, Кънетикът. И изведнъж, без всякаква причина, Били се захили.
Старицата с класьора марки изстена и направи знака срещу урочасване към него.
Приближаващи се стъпки и гласът на млада жена, която говореше бързо и сърдито:
— Вад са хан! Оч плотслигт браст хан дибук, татко! Алсклинг, грат инте! Снала дибук! Та миг мама!
Тадъз Лемке, облечен в нощница, която се спускаше до костеливите му колене, излезе бос на огряно от огъня място. До него вървеше Джина Лемке, чиято памучна нощница съблазнително се омотаваше около бедрата й.