— Та миг мама! Та миг…
Тя видя Били, застанал сред останалите — спортното му сако бе провиснало, дъното на панталоните му почти се показваше под подгъва на сакото. Тя протегна ръка към него, а после пак се обърна към стареца сякаш за да го нападне. Останалите наблюдаваха с мълчалива невъзмутимост. В огъня отново изпука дънер. Искрите се извиха в миниатюрна вихрушка.
— Та миг мама! Ва дибук! Та миг инте тил мормор! Ордо! Ву дерлак!
— Со хоп лагт, Джина — отвърна старецът. И лицето, и гласът му бяха спокойни. С едната от изкривените си ръце той погали гладкия черен порой на косата, която й стигаше до кръста. Досега Тадъз Лемке изобщо не бе поглеждал към Били. — Ви ска станна.
За миг тя клюмна и въпреки пищните си форми се стори на Били много млада. После отново тръгна към него с пламнало лице. Като че ли някой бе сипал бензин в изгасващ огън.
— Вие не разбирате говора ни, господине — изкрещя му тя. — Казвам на дядо си, че вие убихте баба ни! Казвам, че сте дяволи и трябва да ви убием!
Старецът я хвана за ръката. Тя се отскубна и се втурна към Били, като бързите й крака едва не попаднаха в огъня. Косата й се вееше зад нея.
— Джина, верклиген глад! — викна разтревожено някой, но никой друг не проговори. Спокойното изражение на стареца не се промени; той гледаше как Джина се приближава към Били, както снизходителният родител гледа непослушното си дете.
Тя го заплю — огромно количество топла бяла плюнка, която сякаш бе изпълвала устата й. Били усети част от нея върху устните си. Имаше вкус на сълзи. Тя го изгледа с огромните си тъмни очи и въпреки всичко, което се бе случило, въпреки унижението, на което бе подложен, той съзнаваше, че все още я желае. А разбра, че и тя го знае — тъмните й очи излъчваха най-вече омраза.
— Ако това би я върнало, можете да ме плюете, докато се удавя — заговори той с учудващо ясен и силен глас. — Но аз не съм дибук. Не съм дибук, нито съм дявол, нито чудовище. Пред вас… — Той вдигна ръце и за миг пламъците просветнаха през сакото му, като му придадоха вид на голям, но много недохранен бял прилеп. После отново спусна ръце бавно. — … е всичко, което съм аз.
За миг видът й стана неуверен, почти уплашен. Макар че слюнката й все още се стичаше по лицето му, омразата бе напуснала очите й, за което Били изпитваше известна благодарност.
— Джина! — Това беше Самюъл Лемке, жонгльорът. Беше се появил до стареца и все още закопчаваше колана на панталоните си. Носеше тениска с Брус Спрингстийн. — Енкелт мен тилраклигт!
— Ти си убиец и мръсник — процеди тя към Били и се върна там, откъдето бе дошла. Брат й се опита да я прегърне, но тя се отърси от него и изчезна в сенките. Старецът се обърна към нея и после, най-накрая, спря очи върху Били Халек.
За миг Били погледна към гниещата дупка в средата на лицето му, а после вниманието му бе привлечено от очите на стареца. Очите на възрастта, така ли си беше мислил? Те бяха нещо повече от това… и нещо по-малко. Съзря в тях пустота; пустотата беше основното им качество, а не повърхностното съзнание, което се отразяваше в тях като лунна светлина в черна вода. Пустота дълбока и пълна като пространствата между отделните галактики.
Лемке като на сън насочи кривия си пръст към Били. Били бавно заобиколи огъня, за да отиде при стареца, който стоеше в тъмната си сива нощница.
— Знаеш ли ромски? — попита Лемке, когато Били застана право пред него. Тонът му беше почти приятелски, но отекваше ясно в смълчания лагер, където единственият друг звук идваше от горящите в огъня сухи дървета.
Били поклати глава.
— На ромски те наричаме скуммаде игеном, което значи „бял човек от града“.
Той се усмихна, като разкри изгнилите си, пожълтели от тютюна зъби. Тъмната дупка на мястото на носа му се бе разтегнала и разкривила.
— Но има и друго, близко по изговор значение — скудоумен идиот. — Очите му накрая пуснаха погледа на Били; изглежда Лемке вече не се интересуваше от него. — Върви си сега, бели човече от града. Ти нямаш работа с нас и ние нямаме работа с теб. Ако сме имали, тя е свършена. Върни се в града си.
Той започна да се обръща.
За миг Били остана там с отворена уста, като съзнаваше смътно, че старецът го бе хипнотизирал — беше го направил така лесно, както фермерът приспива пилето си, като му напъхва главата под крилото.
Това ли е ВСИЧКО, изведнъж изкрещя нещо в него. Цялото каране, цялото ходене, всички въпроси, всички кошмари, всичките дни и нощи, това ли е ВСИЧКО? Така ли просто ще си стоиш тук, без да кажеш и дума? Просто ще го оставиш да те нарече скудоумен идиот и ще отидеш да си легнеш?